За последните десетина години нито една гражданска инициатива в България, която не е свързана със заплати и пенсии, браншови проблеми, или други кастови (с извинение) болежки не е привличала такъв медиен интерес, както това се случи днес, 9 януари, пред паметника на съветската армия. Българските телевизии с що-годе значима аудитория присъстваха с екипи и дори…ги използваха този път: в централните им новини имаше репортажи. Бяха анонсирани, балансирани ( каквото и да значи), а дори и интервюирани имаше. Някои телевизии, предсказуемо, акцентираха върху шепата паразити с червени знамена наоколо (засмукали шанса да се покажат по телевизора на гърба на протестиращите демократи). Но се пропука основният принцип на дългогодишната цензура върху събития с очевидно значима обществена стойност да се подхожда на принципа на надгробната реч: или добро (ако е позволено) или нищо – в зависимост от това дали обреченият да бъде жив погребан е мил на кукловодите на медиите.

Имаше и смешки. Съпругата ми, “въоръжена” с плакат, била приближена от репортер(ка) на Би Ти Ви, но откровено се представила с фамилното си име (изразявайки увереност, че като Инджева няма да бъде показана на екрана на тази телевизия). И познала: девойката с надписания микрофон, явно инструктирана за приоритетите на цензурата на работното си място, моментално се врътнала в търсене на други обекти, по-удобни за интервюиране.

Ледът около “неудобната тема” обаче се разчупи. Ако не вярвате, използвайте съответните ключови думи в търсенето на информация в интернет и ще видите, че дори и скърцащите със зъби редакции не можаха да заобиколят необичайното явление стотици граждани да осмиват с лозунги в януарски студ “ланския сняг” – осъдената на забрава истина за лъжата, че свободата ни (т.е. диктатурата от най-зверски сталинистки тип)е рожба на спонсорите от СССР.

Критиците, които от топлите си анонимни къртичини критикуват недостатъчната масовост на протеста, рият сляпо (но с просветителски претенции) в полза на факта, че е адски удобно да не правиш нищо, но да се възмущаваш същевременно от това, че други не били постигнали достатъчно. На къртиците, особено ако претендират да са съмишленици на протеста, трябва да бъде казано същото, като на червените контри наоколо: не винаги обществената значимост на едно събитие се мери по теглилките на болшинството. Освен ако мерачите нямат мераците на болшевиките.

Паметникът на съветската армия в София беше обсаден от протестиращи. Бяхме достатъчно, за да се хванем за ръце и да образуваме жива верига около него. За някои може и да е малко, но беше наистина от сърце.

Хванати за ръце от сърце! Това беше едно добро начало на края на търпението ни към изначалния проблем на България – преклонената главица пред силата (на лъжата).

Трогнат бях от очарователната идея паразитите с червените знамена да ми посветят чучело, по което да хвърлят яйца. Какво величие на въображението и ласкателство за мен! Нямаше да ме развълнува чак толкова, ако не беше съпроводено с крясъците им: “никога на колене пред фашистките свине”. Ето това вече е самопризнание за болното подсъзнание за онези свине в концлагера в Белене, които се хранили с полузаровените трупове на жертвите на същата тази идеология и практика, рекламирана с портретите на вносната комунистическа звезда Че Гевара на гърба на нашия протест.

За сведение: ужасната истина за свинете, хранени с труповете на жертвите на комунизма, е останала за историята от разказа на очевидци и по чудо оцелели концлагеристи, появил се във в. “Работническо дело” след като СССР ни освободи ( този път) от Тодор Живков и ни наложи други нему подобни на власт – политическа и икономическа. На нея слугуват, съзнателно или не, грухтящите поклонници на свинската традиция, които наричат “фашисти” хората, отличаващи се от тях с критичност към свинщината на диктатурата.
Иво Инджев /ivo.bg