Тази година (комай за първи път от мандата на този кабинет) на 15 септември школският звънец ще бие не за излизане в стачка, а за влизане в час. В края на август Министерството на образованието отпусна 60 млн. лв. за увеличаване на издръжката на учениците, с което осигури и увеличение на заплатите на преподавателите. Министър Вълчев определи и 74 училища в страната, които не само че при никакви условия няма да бъдат закривани, но и ще получават ежегодно допълнително финансиране от 25 000 лева за постоянните си разходи. За учениците от 330-те училища, които все пак ще бъдат закрити, до края на годината ще бъдат закупени автобуси, които да ги карат до най-близкия "храм на науката" в региона.

Това е, което се вижда. Но видимото е резултат от склонността на човек да вижда само непосредствените последици от дадена политика, или последиците й само за дадена група, и да забравя да се запита какви ще бъдат дългосрочните последици за всички останали. Това, което не се вижда е, че за пореден десетки милиони левове от нашите данъци бяха излени в каца без дъно. Ще спечели само определено съсловие и определена група образователни чиновници. Положителната промяна в системата на образованието отново няма да има. Няма да има дотогава, докато то не бъде признато за стока.

„Образованието е твърде важно, за да бъде стока, то не трябва да се оставя на конкуренцията на пазара, не трябва да се оставя на свободния избор на родителите, не трябва да се оставя на личните цели, амбиции и способности на учениците” – ужасено реагират на исканиятa за въвеждане на квази-пазар в образованието (ако някой изобщо се осмели да ги отправи!) както учителските синдикати, така и повечето български интелектуалци. Единственото „основание” за подобни призиви е, че отправящите ги не знаят четирите класически условия, които правят всеки материален предмет или нематериална услуга стока: а) да са резултат от съзнателна човешка дейност; б) да имат цена, тоест търсенето да надвишава предлагането им; в) да са предназначени за употреба от други хора; г) да се разменят срещу други стоки. Което пък е функция на лошото икономическо образование в българските училища – или по-скоро на пълната му липса.

Образованието Е стока. То е резултат от съзнателна човешка дейност (макар че хора, които добре познават българската образователна система, основателно се съмняват в това). То е стока, която се търси - ако свалим цената, ще има още повече желаещи да получат образование. То се предлага от едни хора - „професионалисти” - на други хора. И накрая, онези хора, които го предлагат, очакват да получат нещо в замяна на своя труд - заплати, командировки, курсове за квалификация и преквалификация, дълги отпуски, ниска възраст за пенсиониране.

Това е, което не се вижда. Ако учителските профсъюзи и образователните чиновници признаят, че образованието е стока, те ще трябва да приемат освобождаването му от държавния монопол. Няма такава стока или услуга, за производството или предоставянето на която да е необходима държава. Достатъчно и да има пазар.

Пазарът означава конкуренция. Означава усилия да предлагаш по-добро качество. Означава усилия да намаляваш цената. Означава, че държавните учители и образователни чиновници ще се лишат от привилегиите си да разполагат с парите на родителите без съгласието и контрола им. Означава, че ще се лишат от привилегията да упражняват монополна власт над умовете на децата ни.

Ако учителските профсъюзи и образователните чиновници искат образованието да не е стока, нека престанат да искат заплати. Нека наистина бъдат наши благодетели. Никой не иска пари за нещо, което не е стока. Защо учителите да са изключение?

Разбира се, този призив няма – и не трябва! – да бъде чут. Всеки труд се заплаща. Няма безплатни обеди. Това е, което се вижда.

Това, което не се вижда е, че традиционните училищни реформи - увеличаване на учебния ден или учебната година, промяна в изискванията към учителите и акредитацията на училищата, въвеждането на национални и местни входни изпити, по-големи разходи за издаване на нови учебници, ремонти, обновяване на оборудването, включване към Интернет, намаляване размера на паралелките - са до голяма степен компрометирани и с временен ефект. Те в никакъв случай не гарантират увеличаване на знанията на учениците=

Така ще е, докато основен акцент в реформата на образованието е управлението на финансирането на системата и механизмът за разпределение на ресурсите. Няма да е така, когато разпределението на финансовите ресурси в сектора престане да бъде функция на образователната администрация, и тя се съсредоточи само в управлението на образователния процес.

Как подобно чудо да се случи? Има начин - Нобеловият лауреат по икономика Милтън Фридман го описва преди половин век. През 1955 г. Фридман предлага въвеждане на ваучерна система в образованието, децентрализация на образователната система и приватизация на училищата, които да осигурят конкуренция. Той обосновава необходимостта от предоставяне на родителите право на свободен избор на училището, в което ще учат децата им в условията на “естествения монопол” на пазара на образователната услуга. Училищата, независимо от формата на собствеността върху тях, са равнопоставени по отношение на финансирането на образователния процес.

Емпиричните изследвания в Съединените щати и други страни, където подобни образователни реформи са правени, показват, че постиженията на учениците се повишават, ако са имали възможност сами да изберат училище. В същото време опасенията, че положението на слабите училища ще се влоши вследствие на напускането на много ученици, не винаги се потвърждават, доколкото не малка част от тези училища също подобряват качеството на предлаганата услуга. Реалната конкуренция между училищата за привличане на повече ученици автоматично води до повишаване на стандартите на обучение и в тях.
Накратко - чрез въвеждане на свободния избор на училище всеки ученик НАИСТИНА получава равна възможност да получи образование по най-високите стандарти.

Министър Вълчев е член на либерална партия и сигурно е чел Милтън Фридман. Вероятно съпротивата на образователната система го спира да потърси обществен консенсус за необходимостта от радикална реформа в образователния сектор. Но всяка реформа е преодоляване на съпротива. Вълчев има шанс реално да реформира българското образование – и да бъде пак министър! – ако през започващата учебна година предприеме практически стъпки в няколко посоки:
- нормативно осигуряване на административната и финансова автономия на училищата;
- мерки и стимули за откриване на частни училища в изостанали в икономическо отношение райони;
- единна система за регулярна оценка на резултатите на учениците след всяко
образователно ниво и за всички видове образование, като оценките се оповестяват публично.

Така постепенно – и най-после! - ще възникне “квазипазар” на стоката „образование”. Или Песталоци и Макаренко ще останат в историята, или България завинаги ще остане задния двор на Европа.
Калин Манолов
Още материали от същия автор можете да намерите на kalin-manolov.blog.co.uk