... Наближава краят на един век, белязан от кръвопролития и от чумата на едно ужасяващо политическо създание - тоталитаризмът. И ако оптимизмът ни днес не е толкова силен, това е така не защото демокрацията е загубила от своята жизненост, а защото нейните врагове усъвършенстваха инструментите си за потисничество. И все пак оптимизмът днес е уместен, защото с всеки изминат ден се оказва, че демокрацията е не е чак толкова нежно и беззащитно цвете. От Шчечин на Балтийско море до Варна на Черно море издигнатите от тоталитаризма режими разполагаха с повече от три десетилетия, за да установят легитимността си. Но нито един от тях - един-единствен дори - не е рискувал досега да проведе свободни избори. Режимите, установени под натиска на щиковете, не пускат корени.
Силата на полското движение “Солидарност” демонстрира нагледно един нелегално разпространяван в Съветския съюз виц. Според него дори и да се допусне съществуването на опозиционна партия в СССР, то страната пак ще си остане с еднопартийна система с една-единствена партия - тази на опозицията, към която всички ще се присъединят.
Ние не сме наследили един безпроблемен свят. Ако Индустриалната революция, започнала тук, в Англия, както и даровете на науката и техниката направиха живота много по-лесен за нас, то те го направиха и по-опасен. Днес за нашата свобода и дори за собствения ни живот съществуват заплахи, които предишните поколения не биха могли дори да си представят.
На първо място това е заплахата от глобална война. Нито един президент, нито един парламент или министър-председател не биха могли дори за един ден да забравят за тази заплаха. И няма нужда да ви казвам, че в днешния свят съществуването на ядрени оръжия би могло да означава ако не унищожаване на човечеството, то със сигурност края на цивилизацията такава, каквато я познаваме. Ето защо провеждащите се в момента в Европа разговори за ядрените оръжия със среден обхват на действие, както и разговорите СТАРТ (Strategic Arms Reduction Talks), които ще започнат по-късно този месец, са от решаващо значение не само за политиката на Америка или Запада; те са от решаващо значение за цялото човечество. Нашият ангажимент за скорошен успех на тези преговори е категоричен и непоколебим, а нашата цел е ясна – намаляване на риска от война чрез съкращаване на средствата за водене на война и от двете страни.
В същото време към човешката свобода е отправена заплаха от страна на огромната власт на модерната държава. Историята ни учи за опасностите, породени от правителствата, превишаващи правомощията си – политическият контрол измества свободното икономическо развитие и заедно с тайната полиция и безсмислената бюрокрация задушават човешкото достойнство и личната свобода.
Давам си сметка, че както в тази зала, така и в Европа съществува напълно основателно несъгласие по въпроса за обсега на публичния сектор в живота и икономиката на една нация. Но за едно нещо всички сме единодушни – това е нашето отвращение от диктатурата във всичките й форми, но най-вече от тоталитаризма и нечовешките жестокости, които извърши през нашия век – Голямата чистка, Аушвиц и Дахау, ГУЛАГ и Камбоджа.
Когато след време историците хвърлят поглед към днешните времена, ще отбележат последователната сдържаност и насочените към мир усилия на Запада. Ще отбележат, че именно демократичните държави отказаха да си послужат със заплахата на своя ядрен монопол през 40-те и началото на 50-те години, за да постигат териториални или имперски придобивки. Ако този монопол върху ядреното оръжие бе в ръцете на комунистическия свят, картата на Европа, а всъщност и на целия свят, щеше да изглежда днес по съвсем различен начин. Със сигурност историците ще отбележат, че не демократичните държави бяха тези, които нахлуха в Афганистан, не те задушиха полската “Солидарност”, не те използваха химическо и биологическо оръжие в Афганистан и Югоизточна Азия.
Ако историята учи на нещо, то това е, че поддържането на самозаблудата при наличието на неприятни истини, е безумие. Навсякъде около нас днес виждаме знаците на ужасната дилема – предсказания за настъпването на края на света, демонстрации против ядреното въоръжаване, надпревара във въоръжаването, в която Западът неохотно участва, но е принуден заради собствената си сигурност. В същото време тоталитарните сили се опитват чрез подмолни действия и разпалване на конфликти по целия свят да продължат варварската си атака срещу човешкия дух. Как да постъпим тогава ние? Трябва ли цивилизацията да изчезне под ударите на нажежените атоми? Трябва ли свободата да повехне в тихо и кротко примирение с тоталитарното зло?
Сър Уинстън Чърчил не приемаше нито неизбежността, нито заплахата на войната. Той казваше: “Не вярвам, че Съветска Русия желае война. Това, което тя иска, са плодовете на войната и неограниченото разпростиране на съветската доктрина и власт. Но това, което трябва да направим днес, докато все още не е прекалено късно, е да предотвратим веднъж завинаги войната и да осигурим условия за установяването на свобода и демокрация във всички страни и то възможно най-бързо.”
Ето такава е нашата мисия днес: да съхраним както свободата, така и мира. Може би това не е така очевидно, но аз вярвам, че точно днес сме достигнали до повратната точка.
По ирония на съдбата Карл Маркс се оказа прав. Днес сме свидетели на мащабна революционна криза, при която икономическият порядък влиза в пряк сблъсък с политическия. Но кризата настъпва не в свободния, немарксистки Запад, а в Съветския съюз – в крепостта на марксизма-ленинизма. Именно Съветският съюз се носи срещу течението на историята като не признава правото на човешка свобода и достойнство на своите граждани. Освен това той е обхванат от дълбока икономическа криза. Ръстът на общия национален продукт спада неизменно от петдесетте години насам и в момента е по-малко от половината от тогавашния си обем.
Измеренията на този провал са удивителни: страна, в която една пета от населението е заето в селското стопанство, не може да изхрани собствения си народ. Ако го нямаше частният сектор – един нищожен по размер и толериран от властта частен сектор в съветското селско стопанство – страната можеше да бъде на прага на глада. Частните ниви заемат едва 3% от обработваемата земя, но дават почти една четвърт от съветската селскостопанска продукция и близо една трета от месните продукти и зеленчуците. Свръхцентрализирана, с малко или почти никакви стимули за развитие, съветската система влага година след година най-добрите си ресурси в направата на инструменти за разрушение. Постоянният икономически спад, съчетан с растежа на военното производство, поставя тежък товар върху съветския народ.

---

Продължава тук…