На въпроса “Вашата роля в живота?” режисьорът и актьорът Минчо Събев казва:
„Ако знаех коя е, щях да съм гений! По принцип се появяваме, изиграваме няколко роли в театъра на живота и слизаме от сцената...”
Но една от ролите му е на съпруг и баща, изиграна успешно след 40-годишен брак и двама сина. Не по-малко успешна е и другата му роля на театрал професионалист в продължение на повече от 30 години. С над 100 постановки в театрите за 30 години и серии от пиеси в радиотеатъра, ведно с участия в безброй предавания. А сега в репертоара му се появи и нова роля – организатор, двигател на големи търговски изложения. Но както сам споделя, никога не е търсел театъра. Защото с него се е родил и с него е закърмен от своя баща. На 4 години посещава опери и концерти, запознава се с колосите Иван Попов – основател на Народния театър, Владимир Трендафилов, Константин Кисимов, диригента Саша Попов... Рецитира, играе в представления, прави домашен театър... По-късно сценичните работници винаги гледат неговите репетиции, дори присъстват още на прочита на поставяната пиеса. За тях той е професионалист. Живите автори, с които е работил, пък го наричат редактор. А за актьорите е „треньорът”...

- Най-големите предизвикателства, пред които сте се изправял в качеството Ви на режисьор?
- Най-голямото предизвикателство е да не правиш компромис с разбирането си за мисията в театъра, за смисъла и ползата от спектакъла. Да отстоиш на съблазните на съмнителната кариера – политическа или популистка.

- В постановките, които осъществявате, върху какво поставяте акцент?
- Първо – идеята да е значима. Второ – спектакълът се прави за зрителя, т.е. да е интересен и гледаем. Трето – драматургията да е стойностна. Четвърто – да се намерят подходящите артисти и сътрудници.

- Поддържате ли някаква линия на поведение с актьорите, стигате ли до конфликти с тях?
- С актьорите съм безкрайно взискателен и естествено стигам до конфликти. Държа да не се правят безцелни импровизации, пък били те и интересни сами по себе си хрумвания.

- В последните десетилетия така наречените нови прочити и адаптации по произведения на различни автори се превърнаха в модни шлагери. Вашето обяснение на това явление?
- Прочитът на една пиеса трябва да е нов. Спектакълът се играе сега. Днешното виждане е задължително, но трябва да е значимо, важно за зрителя, а да не бъде своего рода творческо самозадоволяване. Когато няма подходяща пиеса за идеята, която преследваш, може да се направи адаптация на проза, но тя трябва да е вярна на автора. Често се стига просто до пародийна експлоатация на един или друг идеен сюжет. Моето обяснение за тези различни модни коктейли е в желанието на режисьора да се самоизтъкне, да измести автора, да скандализира обществото с цел популярност.

- Не е ли време да се учреди специална награда „Мистификатор” за постановка, чийто автор се е изгубил за сметка на автора режисьор, каквато е например “Службогонци” във Варненския театър?
- Не съм гледал “Службогонци” във Варненския театър. А и въобще съм против наградите.

- В афиша на новия “Смешен театър” в София са изписани имената на актьорите, заглавията на пиесите, но не и имената на авторите им. Вашият коментар?
- Това е недопустимо. Авторът е на първо място. След това е преводачът, който често се пропуска. Това е базата, а след това е надстройката – постановъчният екип.

- Лесно или трудно е да се поставят творби на жив автор?
- Работата с български жив автор е за предпочитане. С него можеш да се срещнеш и да доработваш текста. А това е ставало, когато съм работил с Никола Русев, Иван Радоев, Панчо Панчев, Дончо Цончев, Станислав Стратиев, Йордан Радичков... Класиката е по-трудна. Там се иска ново решение, но ведно с това вярно на автора.

- Спектакълът, който Ви е донесъл най-много нерви?
- В театъра всичко е нерви. Ако ги няма – значи не се работи. Обикновено когато по време на работа актьорите само се забавляват, после публиката често скучае. По принцип съм нервак. Най-много нерви хабя в борбата с мързела. А най съм нервен винаги на всяка премиера.

- В постановъчната си работа по време на социализма с какво най-трудно се борехте?
- Двадесет години работих в атмосферата на социализма. Най-дълга бе битката ми с директорите на театрите. В повечето случаи попадах на изпратени партийни работници. Рядкост бяха истинските театрални директори като Димитър Угринов на Военния, а после и на Търновския театър, Георги Черкелов на Плевенския, Иван Радоев на Сливенския, Иван Янчев на Кюстендилския театър... Много бяха задължителните партийни постановки, прегледи и прочие.

- Известно е, че преди и в културата имаше наши и ваши, Вие към кои принадлежите?
- За съжаление това е така. Никога не съм бил от нашите, т.е. от властимащите, от партийните другари.

- С какво най-трудно се справяте в процеса на подготовката на една премиера?
- Няма лесен етап. Първо - работа вкъщи над пиесата. Около месец четене, анализ, писане... След това работа с актьорите. Най-трудно ми е било да ги убедя да си научат текста, а и въобще да идват подготвени на репетиция. А по отношение на работата с техническия персонал, ако художникът не е до теб и нямаш свестен завеждащ постановъчната част човек, процесът става труден.

- Ключовата фраза, която най-често използвате в работата си с актьорите?
- Най-важно е актьорът всеки момент да знае „коя тук е моята задача, кое я препятства, съответно какво е моето действие.” „Действай”. Театърът е действие.

- Френският превод на режисьор е уредник, успяхте ли с тази професия да уредите живота си?
- Е, ако работиш истински с театъра, не можеш да си уредиш живота. Напротив – той е вечно неуреден. Започнах в известен смисъл да си живея живота едва когато понамалих темпото. А ако под уреждане се разбират финанси, напълно ги изключвам.

- В края на краищата на какво Ви научи режисьорската професия?
- На много неща. Безкрайно съм благодарен на съдбата. В живота добрата режисура е основа на успеха. А пък във философски план научих, че няма черно и бяло, а всичко е диалектика. Без минус няма плюс. В борбата на противоположностите е истината. Няма последна истина. Животът е вечна борба. Няма неизстрадано щастие. Има сълзи от смях. И смях през сълзи...
СТЕФАН ВЕНЕЦИАНОВ