Обърканите (и не без причина обезверени) привърженици на дясното политическо пространство в България се сдобиха днес с още един феномен, който ще трябва да отчитат, когато решават към кой по-точно десен сегмент да насочат симпатиите си.

В СДС като че ли вече се е превърнало в традиция всеки бивш лидер да се захваща с усърдна организационна дейност тутакси, след като бъде изместен от следващия. Така стори преди време Петър Берон (много преди да се влее най-накрая в АТАКА), после Иван Костов, по техните стъпки днес пое и Надежда Михайлова. Разбира се, това не се отнася единствено за националните лидери – същото сториха отдавна и редица някогашни сини “величия” от по-дребен калибър като Бакърджиев, Бисеров и Софиянски, като тук ще спра да изброявам, защото е много вероятно да пропусна някого. Като че ли на този фон единствено Филип Димитров се явява някакво необичайно, но за сметка на това в голяма степен достойно изключение.

По-паметливите вероятно не са забравили, че когато госпожа Михайлова стана лидер на СДС, имаше всички основания да й бъде съчуствано заради канонадата от критики, нападки и често необосновани атаки, отправЯне към нея от кръга около Иван Костов, първо в рамките на партията, а после и от страна на новата политическа сила, която този кръг учреди. Това, сторено толкова непосредствено след нейното издигане, наистина не беше нито зряло, нито справедливо, нито особено почтено. Още повече поради тази причина е учудващо, че самата Надежда Михайлова започна да се държи по абсолютно същия начин веднага, когато се превърна от действащ в бивш лидер.

Едва ли е работа на страничните наблюдатели като мен да гадаят, дали СДС действително има нужда от учредената днес под патронажа на госпожа Михайлова фракция, наречена “Съюз Дясна алтернатива”. Симпатизантите на дясното (пак като мен) обаче, няма начин да не се запитат, доколко подобен ход би се оказал полезен за и без друго разединената и разслоена десница в България. Като че ли не ни стига ятото от дребни десни формации, за изброяването на които скоро няма да ни стигат пръстите и на двете ръце, та сега ще трябва да ставаме свидетели и на фракционност вътре в една от тях…

Всички индикации сочат, че фракцията СДА се появява като реакция на несъгласие и недоволство спрямо поведението и вижданията на новото ръководство на синята партия. Подобно явление обаче, поне на пръв поглед, трудно би могло да способства за нейното бъдещо превръщане в единно действаща, монолитна и ефективна политическа сила с обосновани претенции отново да стане фактор в обществения ни живот. Никой не отрича ползата от вътрешнопартийни дебати в която и да било демократична формация, но и никой няма право да си затваря очите пред винаги съществуващата опасност те да придобият вредни мащаби и прояви, да излязат от релсите на нормално допустимото и да се превърнат в спирачка, вместо в двигател на развитието.

Нещо повече. Тъй като отдавна живее по принципа “Парен каша духа”, българският десен избирател - и най-вече симпатизантът на СДС - не може да не се запита, дали фракцията ще си остане именно такава в рамките на партията, или зад създаването й се крие проект за поява на нова, поредна дясна партия в България. Подобни подозрения неминуемо се подхранват и от думите на синия (засега) кмет на Плевен, Найден Зеленогорски, цитирани от информационните агенции, отразили учредяването на СДА, а именно, че за първи път в България се основава политическа сила без лидер. Забележете, тук се говори именно за “политическа сила”, а не за фракция в политическа сила. Дали става въпрос за неволен лапсус? Или да си припомним, как Новото време също беше първоначално само “дискусионен клуб” и “група за натиск” в рамките на НДСВ?

Прави впечатление и нещо друго. Отново ще цитирам информационните агенции, отразили събитието, според които Надежда Михайлова е изтъкнала следното: Смисълът на създаването на този съюз е не да се създаде някаква формация, която да бъде от лидерски тип, а обратно - да покажем нашето желание, но и способност да разтворим ветрилото, да дадем възможност на много повече хора да направим диалог на равноправни начала.

Всъщност, това за ветрилото, за приобщаването на повече хора и за диалога май по никакъв начин не противоречи на тезите, развивани от настоящия председател на СДС, господин Петър Стоянов. Тъкмо напротив, очевидно и двамата говорят едно и също, макар и използвайки различни жестове и словесни конструкции. Другаде, като че ли, трябва да се търси линията на противопоставяне между двамата – в отношението към определени външни за СДС политически сили и – най-вече – на личностна основа. А да поставяш личностните си драми на преден план, когато недвусмислено си изгубил една демократично проведена надпревара, това вече не изглежда особено добър атестат за госпожа Михайлова като зрял и отговорен политик.

Тъкмо напротив. Подобно амбициозно фракционерство в момент, когато СДС тепърва ще трябва да се съвзема след може би най-опустошителния изборен провал в своята история и когато новоизбраното ръководство едва започва реално да функционира, да регистрира пораженията и да набелязва евентуалните действия за тяхното преодоляване, изглежда по-скоро като нервен и самоцелен ход, опит за самоизтъкване и дребнаво ритане по кокалчетата. Липсва му дори тънката пресметливост, желязната воля, целенасочеността и ефективността, които не можем да не признаем на стореното от Иван Костов след последния разкол в СДС, независимо от мнението ни доколко то е било правилно или не.

Уви, появата на “Съюз Дясна алтернатива”, струва ми се, с нищо няма да помогне за съвземането на омаломощената от разцепления, съперничества, вражди, а често и от откровени глупости, българска десница. Нито пък би могло да се претендира, че съществуването на фракцията може да се окаже панацея за самия СДС. Тъкмо такива ходове, за съжаление, е вероятно по-скоро да отложат излизането от кризата, вместо да доближат дългоочаквания й край.

А като добавим към картинката и новината, че “дясното” НС-БЗНС на екзотичния анархоземеделец Янe Янев, пак от днес, вече не е НС-БЗНС, а партия РЗС (“Ред, законност и справедливост”) и не е на Яне Янев, а начело с бившия седесар, демократ и Конституционен съдия – Георги Марков, май пейзажът на тоталната и безумна бъркотия на българското дясно става още по-безрадостен и безперспективен.

Дали 11.12.2005г. е бил “хубав ден за българската демокрация”, това само времето може да покаже в крайна сметка. Обаче ние като че ли имаме всички причини дълбоко да се съмняваме.

Жоро Георгиев