Две са тезите, които българските политици приеха за уж безпорни след тези избори и това може да им изиграе лоша шега, ако не си дадат сметка, че политиката е изкуство на въможното, но забравят, че в нея всичко е възможно.

Първата теза беше измислена от Ахмед Доган. Според него, който спечели изборите преди влизането в ЕС, ще остане поне два мандата на власт. Очевидно всички политици му повярваха, защото подготовката и участието на знакови партийни фигури като Петър Стоянов, Филип Димитров и Бойко Борисов показва, че битката ще се води “на нож”. Нищо чудно обаче гуруто на ДПС да е подвело устремения към властта политически елит напълно съзнателно. Защото надали точно Доган не знае, че през последната година в далеч по-стабилните от България централноевропейски страни като Унгария, Чехия и Полша премиери на правителства си отиваха заради шока от първите месеци в Евросъюза. А и навсякъде в бившите соцстрани има разбити мнозинства, които всеки момент заплашват да повлекат надолу своите правителства.

Едва ли картината в България през 2007 година ще бъде по-различна, още повече, че свикнахме да повтаряме уроците на по-напредналите от нас, но с две-три години закъснение. Ако следваме логиката на историята, извървяна от Вишеградската тройка, където управляват левите, а десните опозиционерстват в насипно състояние, у нас тъкмо БСП и коалиционните й партньори са най-логичното мнозинство след изборите, пред прага на ЕС. В този случай десните ще се борят въобще за оцеляването си, а за НДСВ ще остане възможността да определи чрез коалиционното си поведение какво е политическото бъдеще на лидера на движението.

Втората теза се конструира около въпросите: Възможно ли е царят да остане в опозиция? Трябва ли той на всяка цена да стои във властта като сподели управлението с очаквания победител – левицата? Повечето анализатори святат, че след цар–премиер, цар–в опозиция би бил нечуван български принос в световната история. Днес гледаме с присмех на политическия фарс Симеон Втори да излезе в опозиция, но световният опит сочи, че в революционни времена, във времена на размирици и брожения монарсите имат два пътя – или застават начело на народните маси срещу властта (изключително рядко) или поемат към ешафода (много често). Два примера от последните 100 години в световната история са показателни за това - избиването на императорското семейство след революцията в Русия (1917 г.) и убийството в Непал преди няколко години, където кралски роднина посече цялта династична фамилия и взе властта.

Кое е по-логично да се случи днес в България? Царят да се класира след БСП на изборите, но да остане премиер с гласовете и на комунистите около Александър Паунов в парламента или, ако няма мнозинство, да отстъпи властта на левите и да остане в опозиция? Ако БСП и НДСВ вземат заедно 160 –190 мандата, простата аритметика показва, че всички други центристки и десни формации остават извън управлението (освен ако в него не влезе и ДПС). Тогава в опозиция ще има не повече от 10 –20 депутати. При това абсолютно конституционно мнозинство властта ще бъде оставена на самоконтрол и без реална парламентарна алтернатива. А какво ще прави народът, който ги е избрал? На него не би му отанало нищо друго, освен след първоначалния кредит на доверие към всяко ново управление, който трае около стотина дни, да премине постепенно в ролята на опозиция на една абсолютна “царско-социалистическа” власт.

От гледна точка на политическото представителство и политическата легитимност обаче естественият вариант за бившия монарх Симеон Сакскобургготски, ако загуби изборите от БСП, изглежда друг. Да излезе в опозиция като цар на народа и да се опита да направи това, което не успя, докато беше на власт. На власт царят не само не обедини десните, но и ги раздели наплъно. В опозиция няма да има избор освен да ги обедини, за да атакуват заедно властта още през втората половина на 2007 година, когато разочарованието от влизането в ЕС ще е дало първите си жертви.

Пред царя в опозиция или царя на народа, какъвто българската история вече познава в лицето на единствения антицар Ивайло, Симеон Втори ще има и още едно интересно предизвикателство. През 2006 година, когато пълната власт на БСП на всички нива вече ще е започнала да натежава, ще се проведат изборите за президент. На тях бившият монрах ще може да се яви като алтернатива на левицата и на нейния евентуален триединен образ – Станишев (Сина) като премиер, Първанов (Отца) като прездент и Стефан Данаилов (Светия дух) като председател на Народното събрание.

Царят като премиер с шарено мнозинство е идеалният вариант за всички – за тези, които ще се скрият зад гърба му (НДСВ и БСП) и за тези, които ще се преборят да станат автентичната опозиция (СДС, ДСБ), но това е лош избор за самия него. “Цар в опозиция” – това е най-лошата новина, с която Сакскобургготски ще сюрпризира след 25 юни загубилите и спечелилите вота. Ако пък и трите десни формации останат под четирите процента, той дори няма да има право на избор. Очевидно в българската политика разликата между цар, премиер и опозиция за родения монарх често е само в смяната на гледната точка.
Николай Бареков
www.vsekiden.com