Както много други седмици от дълго време насам, и тази не беше никак скучна и донесе доста насърчаващ за едни и обезкуражителен за други политически плам. Това беше седмицата, в която президентът изпрати категорични педагогически сигнали към премиера, в същото време в образователното министерство избухна скандал за конфликт на интереси, докато парламентът приемаше на първо четене два законопроекта на същата тема. И ако говорим за дълбоката връзка между нещата, някъде сред освежаващите дъждове на юнското политическо раздвижване се носеше лайтмотивът за купуването на изборни гласове, за олигархията, за незащитените национални интереси.

Хора се питаха кой е корективът на управляващите, кой има право на критика и доколко критичният тон води до напрежение между президентската институция и изпълнителната власт. И тъй като всеки
въпрос има различни отговори в зависимост от мотивацията и интересите на отговарящия, оказа се, че системата за контрол върху усвояването на средствата от еврофондовете и върху изпълнението на проектите, която
ще бъде безпрецедентно въведена в България, за нас е просто началото на нещо.

С течение на времето то ще обхване всички страни – членки на Европейския Съюз и целта му е в Брюксел да могат директно да следят работата по проекти и плащанията от най-ниско ниво до най-високото звено в администрацията. Това – според българското тълкуване. Странно ...защо държавният министър в министерството на външните работи на Германия, говорейки за това използва термина „имиджова катастрофа”? Вероятно различно тълкуване на думата катастрофа...

Такава беше седмицата, която изпращаме. През нея ние – всекидневните хора мислехме на всекидневни теми: от поскъпването на
електроенергията до възможностите да отидем на плаж, а политическият елит разхвърляше горещи картофи от кухнята на Президентството през избирателните урни на китно курортно градче до нечие незаконно
барбекю. И на фона на естествената за наши условия кулинарна гледка „Файненшъл Таймс” реши да допълни богатата реклама за страната ни със завладяваща статия под впечатляващото заглавие „ На дивата граница на Европа”.

Честно да си кажа, заглавието леко ме жегна, за разлика от друг път, когато съм склонна като разярена тигрица да нападна всеки автор на подобни безобразия за страната, в която осъществявам физическото си битие. Просто напоследък толкова много свикнахме и с квалификациите и с негативните послания и с тъй наречените сигнали, че до известна степен сме им претръпнали, както се случва със всичко прекалено. Дори, предполагам вас, както и мен дълбоко ви отегчиха наново подетите разговори за политиката и мафията, за олигарсите, за системата, която се самоунищожава...

Ами пък да вземе най-сетне да се самоунищожи и да не ни занимава повече, за да можем и ние спокойно да си доизживеем остатъка от живота!

Защото зверският преход и дивите условия започнаха агресивно и безвъзвратно да гълтат цели десетилетия от единствения наш живот. А в него, за разлика от изборите, няма балотажи, няма касиране, няма втори шанс. Има следващи шансове за други хора . Та затова е отегчението от
приказките, които продължават месеци и години наред, но не решават нещата, не ги променят, не ги провокират... може да се каже, че просто изнервят обстановката и толкова.

Но заглавието за „Дивата граница на Европа” ме жегна. Защото сме дали възможност някой да ни нарича така и да има право. И защото въпреки всичко отказвам да говорят по този начин за страната ми. Вярно е, че през изминалите години бяха създадени прекрасни условия
бандити да печелят чрез или въпреки законите. Вярно е, че преди няколко дни само докато пътувах от „Чаталджа” до Катедралата видях четири „Бентлита”. Ако го изчислим на квадратен метър обитаема градска площ или на глава от населението със сигурност е далеч- далеч повече,
отколкото в страната – производителка. Също така е вярно, че ако не искате да ви става тъжно, най-добре е да не предприемате пътуване до някои малки закътани селца на България. Там би било неприлично да
споменавате луксозния авто-парк , на който сте се нагледали тук...

Най-малко от уважение към оскъдната трапеза на хората и към сушата, която заплашва да унищожи мислите, плановете и мечтите им.

И въпреки това имам нещо против отвън да разкриват мрачната картина в страната ми, защото ако сложим в скоби бандитите,
новобогаташите и поръчковите политици, извън скобите няма да остане празно. Извън скобите ще бъдат хиляди хора, с които се срещаме всеки ден. Хората, които са любезно усмихнати и готови да помогнат в
администрацията, в магазина, в съседния апартамент. Хората, с които живеем, хората, с които правим общи проекти, спорим, предлагаме взаимноизключващи се идеи, ядосваме се за грешките, радваме се, когато нещата се случват, празнуваме успехите.

И съм сигурна, че тези хора са далеч по-стойностни от мнозина други в страната, където ни описват като дивата граница на Европа...

Защото с тях можеш да обсъдиш цените на стоките и инфлацията, но когато затвориш страницата „шопинг мания” ти остават много други интересни страници за разлистване от песните на „АББА” до „Вещицата от
Портобело”, от Ъпдайк до Шопен, от Лермонтов до Висоцки, от Ботев до
Валери Петров. Защото там – на мястото, далечно от дивата граница на Европа понякога хоризонтите са цивилизовани, но твърде тесни. Понякога животът включва точни инструкции как да си подредиш месечния бюджет,
но не и разговор за това как да си подредиш душата, съвети как да растеш в йерархията, но не и вариант как да израстнеш в собствените си очи, за да ти е спокойно и комфортно.

Иначе по дивата граница на Европа бруталният преход като всяка друга буря е избутал на повърхността и пяна и отпадъци. Но това съвсем не е предпоставка да говорим, че морето е пълно с некачествен
живот. И може би изобщо нямаше да ви занимавам със всичко това, ако някъде в интернет форумите, коментирайки дивата граница, някой не се беше постарал да напише, че има изход и той е на летище София зад табелата „Заминаващи”.


Моля ви, не вярвайте! Точно такъв изход няма! И струва ли ви се логично тук да се преселват хора от целия свят и да си живеят евтино, щастливо и комфортно, а ние вечно да сме със стегнати куфари и готови
да мием чиниите някъде на по-висок стандарт? Само че високият стандарт
не означава да обслужваш хората в един далечен чужд град и докато им наливаш бира да си припомняш за отличната си неприложима диплома за завършено висше образование. Не.

Той означава: да живееш щастливо у дома, да се занимаваш точно с това, с което желаеш и за което си учил и да се интересуваш от
табелата „Заминаващи” колкото може повече и единствено с цел почивка, екскурзии и резвлечение.

Така, че България по стечение на обстоятелствата може за някои да
е дивата граница на Европа, но в нея живеят българи, които могат да правят нещата много по-умно, правилно и успешно от мнозина други по света. И когато те най-сетне се събудят и спрат да попълват документи за чужбина, тогава изходът няма да има никакво значение, защото всички
ще бъдат устремени към входа... Макар че това трябваше да се случи
много отдавна.
Даниела Иванова
водещ на предаването “Позиция”
Радио Варна