Забелязала съм, че от векове наред този въпрос гнети всички, които се намират на долния етаж. И никога... ама абсолютно никога не се е случвало някой, покатерен на по-горната площадка да получи сърцебиене, внезапно осенен от обратната версия на въпроса, който да го хвърли в страшни Хамлетовски колебания в стил: „Ние ли да слезем, или те да се качат?”.

Просто качването винаги е свързано с много приказки, надежди, заклинания към противниците, голямо оживление и очарователно описване на важната кауза, която ни мотивира и ни дава ускорение по стъпалата нагоре. А слизането обикновено е принудително и гледаме да мине някак по-тихо и безболезнено.

„Ние ли да се качим, или те да слязат?” - това запита през седмицата председателят на Националната асоциация на млекопроизводителите, които се бяха събрали пред сградата на Министерски Съвет с идеята да бъдат непримирими в протестите си до удовлетворяване на исканията им. Естествено, фермерите пожелаха „Те да слязат”. Още по-естествено никой не слезе, тъй като въпросните „Те” си имат програми, координация, органайзери, претъпкани от файл до файл с безкрайно много точки, по които всекидневно и упорито трябва да се работи и запълнени с нечовешко количество важни срещи... Предварително планирани, а не инцидентни и емоционални, тръгнали от внезапния въпрос на някого: „Ние ли да се качим, или те да слязат?” и продължили с абсолютно необмисления и съсипващ добрата ор ганизация отговор от сорта: „Те да слязат!”

Ако отговарящите имаха достатъчно време да обмислят и ако за себе си бяха преценили, че целят конкретна среща и търсят реални резултати, а не са се втурнали да си разнообразяват края на лятото с шумни социални контакти пред сградата на правителството, сигурна съм, че отговорът изобщо нямаше да е този. А във варианта, който наблюдавахме и продължението на историята дойде съвсем очаквано и естествено. Нямаше при кого да се качат. Никой не слезе. Тогава с надежда се обърнаха към обществото: то да прецени дали да подкрепи млекопроизводителите. Почакаха известно време. Обществото очевидно се беше зазяпало някъде по етажите, или мързеливо нехаеше в заседналия асансьор и нищо не каза, от което следва, че едва ли нещо е преценило. Тогава отчаяните производители на мляк о и месо се опитаха да пообщуват с въпросните си адресати чрез декларация. За съжаление тя се появи пред прага на уикенда, а тази част е неприкосновена за Обществото и то отново нямаше възможност да си каже тежката дума. Предполагам, когато декларацията е пътувала към медиите, въпросното общество вече сънливо се е изтягало на дивана пред телевизора, кроейки планове в събота и неделя да се довлачи до морето или поне до някой басейн, където на хладинка да си отдъхне от натоварващото всекидневие. При това, и да е искало да изкоментира ситуацията с някой лаконичен афоризъм, устата му е била пълна с кроасани, или чипс, та и тази високосъдържателна част от операцията се е разминала. В края на краищата за консуматорите на френско сирене и вносен йогурт едва ли има значение дали някой български фермер в момента си скубе косите, защото животът му пропада... Освен това, ако някой може да посочи с пръст тъй нареченото Общество и да определи цвета на очите му и марката на фланелката, с която е облечено, вероятно ще има и право да му държи сметка, че не е взело отношение по един важен въпрос, касаещ бъдещето на стотици хора, които все още обитават държавата, но не са много сигурни дали живеят в нея! Но тъй като никаква конкретика по въпроса не е възможна, няма как да говорим за морални категории, за вина и други неща, различни от чипс и кроасани.

С две думи и тази седмица, както и много пъти преди това, както и в много други исторически примери не само от тази географска ширина, трябва да ви е станало ясно, че въпросът: „Ние ли да се качим, или те да слязат?” е възможно най-неправилният въпрос, който изобщо може да бъде зададен в обществено-политически аспект. Пък и в някой други аспекти също. По принцип никой не слиза, когато веднъж се е качил и на никого не се постила плюшено килимче, ако случайно реши да се качва. В минали времена това е създавало предпоставки за революции и преврати, а в днешно време създава възможности за увеличаване на дозата успокоителни, или за тъпо набиване на чипс и пуканки пред компютъра.

И, разбира се, до голяма степен емоционалното състояние на набиващите зависи от посоката на пи ара. В случай, че звучи мъгляво, мога да разясня: навсякъде всичко е просто въпрос на добри рекламни кампании. Дали те са изпълнени с радост и положителна енергия, или целят угнетяване, разединение, съмнения и терзания на мишените, е просто въпрос на желание на сценариста. И веднага на помощ идва пример за сравнение: тия дни докато в САЩ направиха показно как позитивно се представя кандидат-президент, у нас за пореден път тръгнаха вододелните коментари за това кой с кого ще се коалира, как последният месия най-сетне определя своята кауза да извади партията-враг от властта, как от тук нататък ще започнат етнически разделения и как българинът не е в състояние по никакъв начин да се обедини с друг българин в името на нещо свястно и привлекателно, а може да стори това единствено, давайки отпор на някакъв враг. В същото време братята американци превръщаха политическите сбирки в нещо като мюзикъли и с лакирано-щастливи физиономии обясняваха на света и на другите американци от по-долния етаж колко всичко е прекрасно, как всички се подкрепят, как заедно ще работят за щастливото бъдеще и колко вдъхновяващо е всичко това!

Ние пък изпадахме в същите по сила заклинания, само че с отрицателен заряд: колко всички у нас са самовлюбени, кой от горния етаж с кого точно воюва, по какви причини го прави, как ще задълбочава войната и кой от долния етаж е склонен да го подкрепи, за да стане черната картина още по-черна. И така стократно повтаряната лъжа за американската мечта, грейнала в не много искрена усмивка от екрани и плакати, благодарение на добронамерената кампания придобива приятен, обтекаем и слънчев вид, а ние денонощно се подтискаме с нови и нови масови хипнози на тема: „Лошо, още по-лошо и най-лошо”, правейки и най-слънчевите мигове от живота си напълно непоносими.

В тази ситуация грейнаха трите добри новини, открити от заместник-председателя на Европейската Комисия Гюнтер Ферхойген, които всъщност не бяха новини, защото и трите бяха в бъдеще време и като всичко, което започва с „ще” по-скоро минаваха в графата прогнози или очаквания. Но все пак, каквото и да беше това, минава за една добро положително начало, според което България най-вероятно ще успее бързо и добре да изпълни изискванията от доклада на Европейската Комисия, ще получи положителна оценка за икономическия напредък и ще допринесе за стабилността на Черноморския регион. Като всичко позитивно гали слуха, нали? А тежестта му идва от там, че не е казано от българин. Понеже при нас по стара изпитана рецепта пророците идват винаги отвън и по възможност пишат на латиница, която някак повече буди нашето довер ие и уважение.

Впрочем, добър повод, ако решим да сме позитивни, да повтаряме именно тези прогнози, а не непрекъснато да задълбаваме в политическа омраза, безнадежност и безизходица. За съжаление, зная, че няма да се случи: просто от години насам избираме именно тази посока на самовнушение. И докато се депресираме за бъдни и небъдни неща, много се възхищаваме на братята американци за грандиозните спектакли, които организират. Може да не са истински, но изглеждат прекрасни. Друг е въпросът, че в тях нито един актьор няма да запита:” Ние ли да се качим, или те да слязат?”. Просто, ако режисьорът е решил, по средата на спектакъла от тавана ненадейно ще се спусне златна стълбичка, въпросните ще слязат по нея, ще изпеят една красива захаросана ария, полята с демократично-артистичен фондан, ще се порадват на аплодисмент ите на актьорите от долния етаж и ще махнат на сценичните работници да вдигнат отново стълбата. И всички ще бъдат щастливи, защото поне трийсет пъти преди това са им повторили, че някой сега ще слезе и че това е прекрасно.

И така: готови ли сте за терапията? Ние сме щастливи, много щастливи... Извънредно щастливи.... Ние ли да се качим, или те да слязат? Абе, я, те да правят както е по сценарий, а пък ние да се излегнем на диванчето до Обществото, което хрупа чипс и кроасани и си почива, защото е събота!
Даниела Иванова
водещ на предаването “Позиция”
Радио Варна