Продължение...

---

На всички в стаята за кюртаж, освен на мен, им беше много смешно, че предстои такава процедура.

Госпожа лекарката, която предстоеше да я извърши и която беше следващата, която явно се срамува от фамилията си, защото до последно не ми я каза, още щом видя очилата ми реши, че съм учителка и как, видиш ли, това е заливащо смешно, направо да те заболи стомахът от здравословен смях. Тя била познавала учителките отдалече.

Вече разкрачена на масата за кюртаж забеляза тази госпожа моята татуировка. Отново смях и закачки – кога съм си я правила, ама защо, ама много съм била по модата, бе, ама как така се е паднало днес да кюртираме една там варненка с татуировка при това. В последствие, вече под упойка, чувах, да, чувах и мога да се подпиша под това, как ми била липсвала халката на пъпа, някак си пейзажа на проститутка по магистралата не бил пълен, как немският език, за който споменах, че владея, ми бил плюс за евентуалните магистрални клиенти, как, как, как.

Разказвам. И питам.

Госпожо Безименна, госпожо Лекар, Хуманист, вие знаете ли Хипократовата клетва?!?? Госпожо Възмутена от татуировката ми, аз нося татуиран на себе си лотос, а това, според древните китайци, означава лидерство. Госпожо, Присмиваща се на учителките, коя учителка имаше участта да Ви държи ръката, докато Ви ограмотява и създава от Вас лекар?!?!

Госпожо, майка ли сте? Дано не сте....

Към края на моя кюртаж започнах ясно да чувам, че е ставало нещо криминално, че плодът далеч не е на 3 месеца, а на повече, че всичко ще си кажа, че ще си получа заслуженото. Идвайки на себе си промълвих – извикайте Ицо – това е мъжът ми. В отговор госпожа лекарката, която преди да ме кюртира каза, че за нея не е проблем да кюртира и бременност в 6 месец, се наведе над мен и каза – ха, май нещо те достраша, а?

Страх??? Да,страх ме беше. Отдавна се питах къде съм попаднала. И това ли получавам срещу здравните си осигуровки. Както и да е.

Преместена на легло в стая, останах да лежа като се питах – с мен ли се случва или е кошмар от анестезията. Дойде сестра. Отново безименна. Взе ми проба за антибиотик и излезе. Лежах. Връзка с мъжа ми - никаква. Подобно уговорки, които се правят по филмите в женските затвори, момичето до мен подаде телефона си, за да се свържа с мъжа си, който безотказно чакаше отвън. Друга жена от стаята ми, с риск да си навлече гнева на персонала, излезе, за да поеме дамската ми чанта, в която беше личният ми телефон.

Въпрос – къде съм и защо съм под ключ? Каква е тая практика, да нямам връзка със света от вън? След около час и половина, вече в треска и многократно обадила се на мъжа ми отвън, както и на персонала, изпаднах в треска. Оказа се, че в тая болница се влиза с термометър. Като нямаш такъв – отново си виновен. Сестрата дойде в стаята и с висок тон тръгна да ми обяснява, как не съм специална, как не съм принцеса, как трябвало да си трая и да не звъня на мъжа ми, да не тровя и тях. Защото, заканително с пръст ми обяснява, като кажа на ченгетата какво си правила, всичко ще си кажеш.

Смятам, че всеки има право на проверка. Да, нека има ченгтета, нека има проверка. Но начинът, тонът, държанието, наглостта, безпардонността, това да ме поставят на колене, без право да се защитя не са типични за демократично общество в XXI век. Отдавна е отминало времето на Великата инквизиция.

Не издържах. Нито тона, нито високата температура. Станах. С течаща кръв по краката, с температура, замаяна все още от упойката, реших да напусна “здравното” заведение. Както и за себе си стигнах до извода, че повече никога няма да стъпя в държавна болница. Никога. Отбелязвам кратко – не получих лечение. Близо два часа след взетата проба за алергия към антибиотик, аз лежах в треска в леглото и единственото, което се случваше, беше да ми се скара някой за нещо.

На излизане обещах на всички безименни там – няма да мълча. През този живот едно нещо правя успешно – не прощавам обида. Не защото съм принцеса. Не защото съм специална. Защото съм човек.

Мъжът ми ме отведе в частна клиника “Майчин дом”. Бързината, с която беше овладяно състоянието ми предизвиква у мен единствено възхищение. Тук вече наистина говорим за лекари. Като напомняне за ада, час след постъпването ми, ме посетиха полицаи, които бяха изпратени от моите мъчители от Окръжна болница.

Колата на мъжа ми беше обявена за национално издирване. Моята също. Роднините ми в Добрич бяха посетени, лекуващия ми лекар от Добрич, господин Бонев, също. Близо до полунощ мъжът ми трябваше да обяснява нещо, което не беше се случило – криминален аборт. Благодаря за проявеното разбиране от страна на органите на МВР. Честно казано, не очаквах такава бързина, навременна реакция, човечност.

---

Продължава тук...