Каквото и да се говори, ежегодното събиране на членове на световния икономически и политически елит в Давос е събитие, въпреки че световните медии говорят за него все по-хапливо. Тази година то бе открито с едно остро критично към съвременния капитализъм слово на френския президент. Тук предлагаме кореспонденцията на пратеника на вестник „Монд” Фредерик Льометр, която доста точно отразява настроенията в Западна Европа днес.

Четирийсетият световен икономически форум, който приключи в Давос на 31 януари т.г., смяташе „да преосмисли, да пречертае, да пресъздаде света”. Целта не беше постигната. За сметка на това, картината, очертана през четирите дни, е разтърсваща. Първа констатация: 15 месеца след циклона Лемън Брадърс, някои райони си остават опустошени, но други – Бразилия и преди всичко Азия, изтеглена от Китай -продължават напред, като че ли нищо не се е случило.

През 2009 г. три четвърти от световния растеж са осъществени в района между Мумбай и Шанхай. През 1990 г. и четирите страни: Китай, Индия, Южна Корея и Индонезия, бяха по-бедни от Италия. Днес Китай надминава Германия, а трите останали заедно тежат колкото Франция. Индийското правителство се надява тази година да си възвърне 9%-те процента растеж, на които страната е привикнала. Така че растежът през 2009 г. само със 7% да остане като лош спомен. В индустрията цифрите са още по-впечатляващи – в Делхи или Кантон (както и в Рио) ръстът от 20% не е изключение.

Лари Съмърс, съветникът на Обама, призна: най-важното събитие на последния четвърт век не е нито финансовата криза, нито падането на Берлинската стена, а изключително бързото забогатяване на една част от света. По-малко от трийсет години трябваха на китайците, за да навлязат напълно в консуматорското общество. Процес, за който на Европа й бяха нужни век и половина, а на Съединените американски щати – шейсет години. Основното предизвикателство пред развиващата се Азия е да направи растежа по-справедлив, опирайки се повече върху китайските, тайландски или виетнамски консуматори, отколкото върху американските.

Напразно Западът – официално – се радва на този динамизъм, оптимизмът на азиатските икономически елити може да се равнява само на мрачната начумереност на американските и европейските ръководители. Което значи, че кризата е далеко от края си. Доминик Строс-Кан, генералният директор на Международния валутен фонд, смята, че е важно преди всичко да не се определят предварително срокове за приключване на плановете за излизане от кризата – дори публичните дефицити да поставят сериозни проблеми. Срутването на финансовата система бе избягнато единствено с цената на публични ангажименти с изключителна широта: от двете страни на Атлантика за това бяха пожертвани около 25% от БВП, според Жан-Клод Трише.

Експертите се противопоставят един на друг по предлаганите начини системата да стане по-устойчива, но директорът на Европейската централна банка и шефът на МВФ са сигурни в едно: правилата трябва да са глобални, както се разбраха за това ръководителите на Г-20. „Приветствам американските и британските инициативи, но трябва да се внимава да не се вземат мерки в национален мащаб, които да създадат проблеми другаде”, резюмира това Строс-Кан. Но [френската министърка на финансите] Кристин Лагард признава, че „политическият натиск е много силен”.
Бъдещата ефикасност на Г-20 си остава един голям въпрос.

Съединените щати изглежда искат да действат сами – това е една друга тревожна констатация от Давос. Правителството на Барак Обама е травматизирано от упадъка на средната класа. 20% от мъжете между 25 и 54 години нямат работа – рядко срещано равнище. Оттук нататък Обама има само един приоритет – да върне доверието на средната класа. Проблемите на световното управление са след това. Лари Съмърс го каза ясно: „Никога няма да успеем да продължим със световната интеграция, ако навсякъде се шири усещането за местна дезинтеграция.” И добави: „Способността ни да се справим със задълженията в света ще зависи от способността ни да удовлетворим собствените си граждани.”

В крайна сметка,това изказване не е далеко от изказването на Буш-баща, който обясняваше, че начинът на живот на американците не може да се обсъжда. Нито приемането на закон за енергията, нито финализирането на търговските преговори от Доха са част от приоритетите на Белия дом. Затънал в гръцкия дефицит, отслабен от липсата на визия и политическа воля, Европейският съюз, който все пак има своите козове, не играе. При обсъждане на предизвикателствата пред страната в близките двайсет години, индийското правителство бе посъветвано от група експерти чисто и просто да не обръща внимание на европейските претенции ЕС да бъде „world player”.

Десет години, след като се ангажира да стане най-конкурентната икономика в света..., през 2010 Европа не е в час нито политически, нито икономически. Докато масовата безработица безпокои по-голямата част от хората, които вземат решенията, спасението може да дойде само от технологията. Желанията на консуматорите си остават незасегнати, световният интерес на медиите към последната джаджа на Епъл го доказва – и, парадоксално, но поражението в Копенхаген прави необходимо повече от всякога търсенето на заместители на изкопаемите горива. Но и тук – между Китай, който бил инвестирал повече от 400 милиарда долара в чисти енергии през 2009 г., и Съединените щати – Европа трудно ще си намери мястото./ www.Kultura.bg