НДСВ и ДПС са с безспорни лица. СДС придобива лице. БСП се обезличава
Като че ли мнението, че народът е избрал НДСВ заради Царя, е единодушно. Крайният вариант даже гласи: “Народът не избра НДСВ. Народът избра Царя.” В такъв случай, НДСВ явно няма проблем с “лицето си”. Лицето на НДСВ е Царят. А Царят е единственият лидер на политическо движение, който не е избиран от партийни функционери на вътрешнопартийни избори, а непосредствено от гласоподавателите. Затова той разполага с несравним с останалите политически лидери “електорален потенциал”.
По подобен, но не и по същия, начин изглеждат нещата и с ДПС. Едва ли, от основаването на ДПС до днес, избирателите му го идентифицират с друг освен с Ахмед Доган. С тази разлика, че “електоралният потенциал” на Доган е ограничен в доста по-тесните “етнически рамки” на партията му. Но, сигурно е, че Доган не е просто лидер на ДПС, а е лидер на гласоподавателите си.
През 95-та Костов получи властта в СДС не от симпатизанти, дори не и от членове на СДС. Получи я от Филип Димитров. Идентичността на СДС, създадена от Филип Димитров, коренно се разминаваше с идентичността “Костов”. Гласоподавателите разпознаваха и отъждествяваха СДС със стила “Филип Димитров”. А Костов измени на този образ. Проблемът на СДС след 97-ма година се състоеше именно в невъзможността да бъде идентифициран от гласоподавателите с лидера си. СДС-Костов не бе припознат от гражданите при нормални избори, а бе утвърден чрез избори при “особени обстоятелства”. Тогава СДС дойде на власт не заради лидера си Костов, а поради липса на партия-конкурент.
Появата на “новите хора” в НИС след 97-ма започна да оформя и “новото лице” на СДС. Лицето на колективния образ, обединен в събирателното “талибани”. Лица като Марио Тагарински, Христо Бисеров, Евгений Бакърджиев, Йордан Соколов и т.н. дооформиха специфичния, тогава, и печално безличен, по-късно, имидж на СДС. Последният цикъл на обезличаване бе появата на фигури като Йордан Цонев, Росица Тоткова, Антоан Николов, Мария Стоянова, Михаил Михайлов, Никола Николов и, не на последно място, явлението на българската политическа мисъл Димитър Абаджиев. Едва ли, след две години, някой ще помни, когото и да било от тези екземпляри.
Големият проблем на Надежда Михайлова в момента е сходен с този на Иван Костов. Тя не е избирана от гласоподавателите. За разлика от Костов, обаче, не получи поста си даром, а бе избрана от членове на СДС. Другият поблем е паралелната власт на Костов – тази част от депутатите на СДС, които никога не биха били избрани от никого. Хората, които дължат всичко в живота си на назначението, което им даде Костов.
Въпреки проблемите, след избора на Надежда Михайлова за лидер на СДС, и избора на нов НИС, като че ли, синята партия добива лице. Лицето на Надежда Михайлова. А то прилича повече на онова лице, което избирателите разпознаваха като “свое”. Дали Надежда Михайлова ще повтори грешния модел на “неизборно утвърждаване” зависи изцяло от нея. Тезата за предсрочни избори, която усилено афишират хората на Костов и т.нар. “сини шамани”, ще доведе Надежда Михайлова до друго явление – “изборно неутвърждаване”. В момента, по всички социологически данни, СДС няма потенциал да влезе във властта, дори и при коалиция с ДПС.
Как стоят нещата с “лицето” на БСП?
Идеолозите и експертите на БКП се опитваха да й направят поредица от “пластични операции” и да я “поуформят” (като БСП, като Демократична левица, като Коалиция “За България” като “модерни социалдемократи” и т.н.). БСП, обаче, си остана “неприятната старица” с “лошия дъх” и специфичното излъчване на “руска проститутка”.
БСП изживява тежка криза още след “детронирането” на лидера Живков (тогава БСП все още бяха БКП). Защото, именно Тодор Живков бе безспорният лидер на БКП. Лидерът, който, макар и “оклепан” (най-вече от своите “другари”), оформяше по-особено, неколективно лице на иначе безличната Партия. (Пословична е тезата за “хубавото време на Живков”.)
Останалите лидери на БСП не бяха припознати като такива дори от собствената си партия. Петър Младенов бе назначен от кликата “Луканов” и не спечели позиции на естествен лидер. После, Луканов го свали. Самият Луканов избра да играе ролята на “икономически лидер в сянка” и се самосвали политически. После го убиха. Лилов, амортизиран и миришещ на “онова време”, посочи лицето Жан. Жан реши да оспорва икономическата власт на Луканов, която вече не беше само негова, и се провали. Компенсираната, с действията на хора като Николай Добрев и Георги Първанов, липса на лице, като че ли се изпари окончателно. Първият почина, а вторият стана Президент. В БСП отново замирисва на криза. Криза на идентичността.
Ако самият Първанов дойде на власт в БСП с оскъдни количества “партиен багаж” и, вероятно, именно заради това спечели президентските избори, то със Сергей Станишев нещата не стоят така. Станишев носи всички негативи, характерни за “лошото лице” на БСП. А лошото лице на БСП се нарича БКП. БКП с присъщите й качества:
Първо. Шуробаджанащина. Станишев е син не на кого да е, а на член на Политбюро на ЦК на БКП.
Второ. Неприятното чувство на зависимост от Русия. По баща, новият лидер на БСП е записан с братското съветско име Димитриевич, от една страна. От друга, “дипломатическият имидж” на Димитър Станишев не е по-различен от цялостният външнополитически образ на България от времето на БКП. Тогава, България, като по-малък брат на СССР, се бореше със световния империализъм и подпомагаше с оръжие братски социалистически революции на други по-малки братя на СССР, а по-големият брат прибираше парите, защото така стоят нещата с по-големите братя.
Трето. Несдържана, за годините му, самонадеяност. Месеци след назначаването му от Първанов Сергей Димитриевич започна да се изказва “компетентно” по редица въпроси на политическия живот в страната. Писма взе да пише на Надежда Михайлова, опита се да определя политическия път дори на утвърдили се в обществото и в БСП личности като министрите Калчев и Паскалев.
Четвърто, но не по важност. Образът на корупцията, грабителския инстинкт и арогантния апетит към властта, добавян грижливо към цялостния облик на БСП от ръководителите й през 10 от последните 12 години. “Проблемът с останалите” добива изразителни форми. Батковците Овчаров и Петков, освен че открито “точат зъби” и претендират за властта, като че ли все повече обсебват младия Сергей Димитриевич, откъсвайки го от крилото на Първанов. А Сергей Димитриевич бързо придобива чертите на “онова лице” на БСП, губейки своето.
По всичко личи, че изборът на Първанов клони към Лиловия провал с Жан.
Като обобщение. В момента НДСВ и ДПС са с безспорни лица, СДС прави опит да придобие лице, а БСП се обезличава.
Руслан Коларов
По подобен, но не и по същия, начин изглеждат нещата и с ДПС. Едва ли, от основаването на ДПС до днес, избирателите му го идентифицират с друг освен с Ахмед Доган. С тази разлика, че “електоралният потенциал” на Доган е ограничен в доста по-тесните “етнически рамки” на партията му. Но, сигурно е, че Доган не е просто лидер на ДПС, а е лидер на гласоподавателите си.
През 95-та Костов получи властта в СДС не от симпатизанти, дори не и от членове на СДС. Получи я от Филип Димитров. Идентичността на СДС, създадена от Филип Димитров, коренно се разминаваше с идентичността “Костов”. Гласоподавателите разпознаваха и отъждествяваха СДС със стила “Филип Димитров”. А Костов измени на този образ. Проблемът на СДС след 97-ма година се състоеше именно в невъзможността да бъде идентифициран от гласоподавателите с лидера си. СДС-Костов не бе припознат от гражданите при нормални избори, а бе утвърден чрез избори при “особени обстоятелства”. Тогава СДС дойде на власт не заради лидера си Костов, а поради липса на партия-конкурент.
Появата на “новите хора” в НИС след 97-ма започна да оформя и “новото лице” на СДС. Лицето на колективния образ, обединен в събирателното “талибани”. Лица като Марио Тагарински, Христо Бисеров, Евгений Бакърджиев, Йордан Соколов и т.н. дооформиха специфичния, тогава, и печално безличен, по-късно, имидж на СДС. Последният цикъл на обезличаване бе появата на фигури като Йордан Цонев, Росица Тоткова, Антоан Николов, Мария Стоянова, Михаил Михайлов, Никола Николов и, не на последно място, явлението на българската политическа мисъл Димитър Абаджиев. Едва ли, след две години, някой ще помни, когото и да било от тези екземпляри.
Големият проблем на Надежда Михайлова в момента е сходен с този на Иван Костов. Тя не е избирана от гласоподавателите. За разлика от Костов, обаче, не получи поста си даром, а бе избрана от членове на СДС. Другият поблем е паралелната власт на Костов – тази част от депутатите на СДС, които никога не биха били избрани от никого. Хората, които дължат всичко в живота си на назначението, което им даде Костов.
Въпреки проблемите, след избора на Надежда Михайлова за лидер на СДС, и избора на нов НИС, като че ли, синята партия добива лице. Лицето на Надежда Михайлова. А то прилича повече на онова лице, което избирателите разпознаваха като “свое”. Дали Надежда Михайлова ще повтори грешния модел на “неизборно утвърждаване” зависи изцяло от нея. Тезата за предсрочни избори, която усилено афишират хората на Костов и т.нар. “сини шамани”, ще доведе Надежда Михайлова до друго явление – “изборно неутвърждаване”. В момента, по всички социологически данни, СДС няма потенциал да влезе във властта, дори и при коалиция с ДПС.
Как стоят нещата с “лицето” на БСП?
Идеолозите и експертите на БКП се опитваха да й направят поредица от “пластични операции” и да я “поуформят” (като БСП, като Демократична левица, като Коалиция “За България” като “модерни социалдемократи” и т.н.). БСП, обаче, си остана “неприятната старица” с “лошия дъх” и специфичното излъчване на “руска проститутка”.
БСП изживява тежка криза още след “детронирането” на лидера Живков (тогава БСП все още бяха БКП). Защото, именно Тодор Живков бе безспорният лидер на БКП. Лидерът, който, макар и “оклепан” (най-вече от своите “другари”), оформяше по-особено, неколективно лице на иначе безличната Партия. (Пословична е тезата за “хубавото време на Живков”.)
Останалите лидери на БСП не бяха припознати като такива дори от собствената си партия. Петър Младенов бе назначен от кликата “Луканов” и не спечели позиции на естествен лидер. После, Луканов го свали. Самият Луканов избра да играе ролята на “икономически лидер в сянка” и се самосвали политически. После го убиха. Лилов, амортизиран и миришещ на “онова време”, посочи лицето Жан. Жан реши да оспорва икономическата власт на Луканов, която вече не беше само негова, и се провали. Компенсираната, с действията на хора като Николай Добрев и Георги Първанов, липса на лице, като че ли се изпари окончателно. Първият почина, а вторият стана Президент. В БСП отново замирисва на криза. Криза на идентичността.
Ако самият Първанов дойде на власт в БСП с оскъдни количества “партиен багаж” и, вероятно, именно заради това спечели президентските избори, то със Сергей Станишев нещата не стоят така. Станишев носи всички негативи, характерни за “лошото лице” на БСП. А лошото лице на БСП се нарича БКП. БКП с присъщите й качества:
Първо. Шуробаджанащина. Станишев е син не на кого да е, а на член на Политбюро на ЦК на БКП.
Второ. Неприятното чувство на зависимост от Русия. По баща, новият лидер на БСП е записан с братското съветско име Димитриевич, от една страна. От друга, “дипломатическият имидж” на Димитър Станишев не е по-различен от цялостният външнополитически образ на България от времето на БКП. Тогава, България, като по-малък брат на СССР, се бореше със световния империализъм и подпомагаше с оръжие братски социалистически революции на други по-малки братя на СССР, а по-големият брат прибираше парите, защото така стоят нещата с по-големите братя.
Трето. Несдържана, за годините му, самонадеяност. Месеци след назначаването му от Първанов Сергей Димитриевич започна да се изказва “компетентно” по редица въпроси на политическия живот в страната. Писма взе да пише на Надежда Михайлова, опита се да определя политическия път дори на утвърдили се в обществото и в БСП личности като министрите Калчев и Паскалев.
Четвърто, но не по важност. Образът на корупцията, грабителския инстинкт и арогантния апетит към властта, добавян грижливо към цялостния облик на БСП от ръководителите й през 10 от последните 12 години. “Проблемът с останалите” добива изразителни форми. Батковците Овчаров и Петков, освен че открито “точат зъби” и претендират за властта, като че ли все повече обсебват младия Сергей Димитриевич, откъсвайки го от крилото на Първанов. А Сергей Димитриевич бързо придобива чертите на “онова лице” на БСП, губейки своето.
По всичко личи, че изборът на Първанов клони към Лиловия провал с Жан.
Като обобщение. В момента НДСВ и ДПС са с безспорни лица, СДС прави опит да придобие лице, а БСП се обезличава.
Руслан Коларов
CHF
|
1 | 2.10463 |
GBP
|
1 | 2.24498 |
RON
|
10 | 3.83729 |
TRY
|
100 | 3.87564 |
USD
|
1 | 1.66355 |
Последни новини
- 20:25 Йосиф Миладинов: Една мечта се сбъдна
- 20:17 Четири навика, които ни пречат да пестим
- 20:08 Опашки от коли на "Дунав мост 1"
- 20:00 Руски боен самолет се разби в Охотско море, пилотът е оцелял
- 19:50 Пунктът "Рудозем-Ксанти" ще заработи до края на годината, според Стефан Янев
- 19:38 Кандидатът за канцлер в Германия изпитва дълбок срам заради Втората световна война
- 19:30 Астън Вила уреди заместник на Грийлиш
- 19:18 Пянич иска да се върне в Ювентус