Юпита в потури напират да оправят разбитата държавна каруца. Кога най-после ще я измъкнем сами от калта?
Когато преди седмица Станишев изпи чая на мира с Ковачки в компанията на 5000 негови работници под прозорците, лидерите на «традиционни» партии в България сигурно са въздъхнали с облекчение. Уплахът им от «Лидер»-ската конкуренция вече бе попреминал, след като енергийният бос се сдружи със земеделеци и воеводи, за да «Напред»-не. След чаепиенето обаче стана кристално ясно, че единствената оцеляла след местните избори през 2007 г. бизнес-партия не възнамерява да стои в опозиция, а дава ясна заявка за бъдеща коалиция във властта. Икономическият й патриотизъм дойде по поръчка на управляващите, обхванати от горд евроскпетицизъм.

Преди година и половина такова развитие не изглеждаше много вероятно. Сред над 70-те участници в последните избори за кметове и общенски съветници имаше 14 регионални бизнес-партии. Варна дори постави своеобразен рекорд с 5 регистрирани партийни формирования на бизнес основа. Големият бизнес, разочарован от протежетата си в партиите и заплашен от конкуренцията в Европейския съюз, инвестира в свои политически организации, за да „ изяде деградиралата политика”. В отговор политици и висши държавници обявиха, че създаването на бизнес-партии „ще доведе до тежка корупция по места”. Станишев направи „странното” изявление, че «не се задава нова 1997 година».

Театър или мост?
Вече е ясно, че или са ни разигравали поредното евтино театро, или бизнесмени и политици отново са намерили път един към друг. По-вероятно да се е случило второто – в България все още най-добрият бизнес на бизнеса е политиката, а най-добрата политика на политиците е бизнесът. Това статукво очевидно не дразни бавно зреещо гражданско общество като българското, и можеше още дълго да се преглъща, ако евроскептицизмът не стана новата спойка между бизнеса и политиката. При това евроскептицизъм, базиран не върху здравословното искане за по-малко правомощия на евробюрокрацията и повече самостоятелност на националните правителства, а върху арогантното отхвърляне на всички поети общностни задължения и контролни механизми, които могат да попречат на безнаказаната кражба.

Колкото и пасивно и дебелокожо да е едно общество, би трябвало да реагира на подобна гавра – ако не с неговото достойнство, то поне с неговото и на децата му бъдеще. Тазгодишният 14 януари и следващите дни на протест бяха едно добро начало. Но голяма част от смисъла им ще се загуби, ако не се осъзнае новата опасност пред България – задаващите се юпита с потури.

Със сигурност никой освен общинските им съветници (и ако имат някой селски или районен кмет), вече не си спомня за „Глас”, „Дела”, „Средна европейска класа”, „Бургас”, и пр. «Лидер» обаче оцеля и пое «Напред». Обобщеният опит на първопроходците Жорж Ганчев, Стефан Софиянски, Симеон Сакскобурготски, Волен Сидеров и Бойко Борисов, бе въплътен в политически субект, който има амбицията пряко да представлява „новите” капиталови, предприемачески и бизнес среди, и да води „национално-отговорна” политика, за да постигне „основни национални задачи”.

Пътен знак или рак?
Още на учредителния конгрес през ноември Красимир Каракачанов разкри част от задачите на «Напред». «Европейският съюз не е цел в живота», каза воеводата, и отново декларира нуждата на България от национална доктрина. Настоявайки за повторно отваряне на 3 и 4 блок на АЕЦ «Козлодуй», двамата с Ковачки изтупаха от праха и отколешната мечта на енергийната мафия България да стане «енергиен център на Балканите». Остава земеделецът Личев да поиска възстановяване на ТКЗС-тата, а «Гергьовден» - авоарите на «Мултигруп»…

Ковачки-Каракачанов-Личев-Дилов със сигурност ще спекулират с до болка познати клишета като „българско”, „народно”, „демократично”, „национален интерес”. Ще обясняват, че тъй като българският европейски проект е национална задача (четиримата едва ли открито ще призоват за излизане от Европейския съюз), формацията им ще си сътрудничи с всички в името на „общото дело”. Няма да е идеологически оцветена, а «българска». Ще обединява нацията около държавата, и така ще се превърне в «народна». Ако имат достатъчно въображение, четиримата могат да призоват партиите да се превърнат в организации от бизнес-граждански тип. Ако нямат, могат да започнат със смяна на логото. Рак би им подхождал много повече от пътен знак…

Стар популизъм на нов глас
В аморфната идеологическа идентификация на «Напред» – нов прочит на изтърканото от употреба «национално съгласие» – все пак има нещо добро. Макар и основната партия в коалицията да е бизнес-формация, тя не отправя и очевидно няма намерение и в бъдеще да отправя либерални послания. Достатъчно честно: съчетанието на лидерски тип партии, каквито са «Лидер», ВМРО, «Гергьовден» и БЗНС-Личев (последните две се състоят комай само от лидери), с либерализъм, е тотално недопустимо. Невъзможно е и либерализмът да се бърка с центризма, с който «Напред» вече се самоидентифицира, защото либерализмът безрезервно подкрепя идеала за свободния пазар, а друг истински пазар освен десен няма. Либерализмът по света е само и изцяло десен.

Ще има и нещо ново – някое и друго ново юпи. Със заявката, че ще покажат на политиците как се управлява икономика и държава, в избирателните листи ще влязат ограничен брой «успешни предприемачи и професионалисти». Те ще бъдат нещо като юпитата на Симеон в потури. Ще издигнат качеството на общинското и национално управление до невиждани висоти. България ще остане европейска държава, но стриктно ще „пази националното си достойнство” – в смисъл че ще изпълнява само онези директиви от Брюксел, които са в интерес на бизнеса на новите политици.

След Милен Велчев и Николай Василев, българите ще се отплатят подобаващо за „жертвата” да ни управлява и на Ковачки. Ако Велчев «превъртя» външния дълг, а Николай Василев продаде БТК, Ковачки ще пробва да отвори два стари, и евентуално да построи два нови реактора в АЕЦ «Козлодуй». Дано Европа да се намеси, защото българите едва ли ще попречат на новите юпита в потури, по цветистия израз на Красимир Каракачанов, «да оправят разбитата държавна каруца».

Популизмът печели… до време
Надявам се България да не върви твърде дълго след "лидерите" от «Напред» - не защото са социалисти, а защото са популисти. Спорът дали популизмът е самостоятелна идеология с ясни и прости отговори на сложни въпроси, или дремеща нагласа, която се активира, когато успее да „обере” надигащото се обществено недоволство, ми струва схоластичен. Още повече, че в реалната политика твърде често сме свидетели на комбинация от двете, и че противно на преобладаващото мнение, и българската, и европейска политическа действителност, отреждат на популизма кратък живот.

Жорж Ганчев например, първата емблема на българския популизъм, залезе за 9 години. Ако на президентските избори през 1992 г.той спечели 16,8% от гласовете, а през 1996 г. – 21,9%, то през 2001 г. популистката легенда се задоволи с жалките 95 581 гласа, което е само 3,4% от целия вот. Сега за Ганчев ще гласува само Шуши.

На парламентарния вот през 2001 г. царската партия взе 1 952 513 гласа и вкара 120 депутати. През 2005 г. получи 725 314 гласа и 53 депутатски кресла. Без отцепниците от БНД и без Симеон Втори от името си, сега НДСВ има 35 народни представители. Никой не дава шанс на Националното движение за стабилност и възход да влезе самостоятелно в следващия парлалемнт. Перата на жълтия паун окапаха за 8 години. Напоследък дори рейтингът на Бойко Борисов – о, ужас! – пада ли, пада...

Бродещият из Европа призрак на популизма също е пътник. Вече малко хора си спомнят авторитарните националистически партии и движения на Владимир Мечиар в Словакия, на Ищван Чурка в Унгария, на Франьо Туджман в Хърватия. Миналата есен „Велика Румъния” на Корнелиу Вадим Тудор не влезе в парламента. Политическата екзотика на братята Качински в Полша също е почти история.

Макар и относително нов като форма, без идеология и социална база и олигархичният популизъм на Движение «Напред» е обречен. Дори да е благословен от президента и/или ДПС. Балансите, на които ще се крепи тази формация, ще са твърде крехки. Общественият авторитет – повече от съмнителен. Провалът – неизбежен.

Очакваме раждане
От поредната криза на политическия модел обаче ще има смисъл при положение, че честно замогналите се хора в България се възползват от нея. Те са гръбнакът на оформящата се средна класа и е крайно време е да се осмелят да артикулират собствения си стил на живот като публична норма Да си набавят най-после идеологически ресурс, да изработят вдъхновяваща визия за развитие на страната и реалистична програма за осъществяването й, и да се организират в автентична, широко скроена бизнес-партия, която да работи за това да са свободни и широки рамките за бизнес в България.

Преди това честният частен бизнес в България трябва да разбере, че борбата за свободното общество е постоянна борба, борба на идеи, борба за сърцата и умовете преди всичко на младите, и че за да защити себе си, трябва да подкрепи тези, които водят такава борба. В областта на идеите това са оскъдните десни интелектуалци. В областта на политиката няма никой.
Чакаме да се роди. «Кога» е въпрос на надежда, не толкова на прогноза. Дано да не е прекалено късно.
Калин Манолов
Още материали от същия автор на kalin-manolov.blog.co.uk