Под прицел миналата седмица попаднаха трите електроразпределителни дружества, чиито мажоритарни собственици са големи компании от страни в ЕС. За печалбите и загубите от кампанията срещу тях е анализът на Ясен Бояджиев:

Премиерът директно заплаши трите дружества с одържавяване, което зависело от тяхната „диалогичност”. "НЕК купува енергийния микс за 90 лева, а го продава за 88 лева.

После същото това нещо, което струва 90 лева, минава по една жица и вече става 146 лева”, разясни той в каква посока и на каква цена протича токът в държавата и обеща да сложи край на „далаверата”, като я описа в милиони и милиарди.

От самото начало беше ясно, че от заплахите на премиера, изтрещяли като късо съединение в трафопост, няма да излезе нищо.

За какво тогава е цялата тупурдия?

Първо, при всички случаи със заканите срещу „изедниците капиталисти”, дошли от някъде си да печелят на наш гръб, гарантирано, макар и за кратко, се печели по-висок рейтинг. Което е от значение, когато след икономиката и бюджета в дупката на кризата започне да пропада и народната любов.

Има, разбира се, и по-конкретна цел - от трите дружества да се измъкнат някакви пари под формата на дивидент. Да си поискаш в криза вероятно е оправдано и даже справедливо.

Въпреки че още при приватизацията държавата сама се е съгласила дивидентите да се инвестират в изпадналата под нейно управление в разруха електроразпределителна мрежа.

Така или иначе, формата на поискване си е чисто изнудване, което донякъде може и да успее, тъй като държавата има много начини да „стъжни живота” на всеки, който не прояви „диалогичност”.

„Каквото и да им направят на тия разбойници, ще им е малко”, казва вдъхновеното от гнева на премиера гражданство, което и без туй дълбоко мрази и подозира всеки, на когото трябва да плаща.

Ток в буркани

Не от съжаление към засегнатите обаче трябва да кажем, че нещата не са толкова прости, колкото изглеждат.

Първо, пътят на тока от производителя до крайния потребител е технологически и икономически процес, който е безкрайно по-сложен от схемата на премиера - пускаш от единия край на жицата нещо за 90 лева, а от другия то излиза за 146.

Съответно и сметката е далеч по-сложна. И нито печалбите, нито дивидентите са такива, за каквито се говори.

Никой от разположилите се по този път, естествено, не е светец, а инвестира и работи именно, за да излезе „на далавера”, тоест да спечели. И за това не може да бъде обвиняван, стига да спазва правилата. А в случая правилата ги определя държавата. На всичко отгоре именно тя одобрява разходите и инвестициите и определя цените.
„На кой са необходими тия посредници”, пита се премиерът, сякаш някой може да иде в електроцентралата и да си купи ток в буркани. Той освен това бил „на страната на държавните предприятия”.

Животът обаче по безспорен начин е доказал, че прозрачността и ефективността в държавното са много по-ниски, а разходите и разсипничеството - много по-големи. Именно тези „качества” на държавното пораждат и захранват енергийната мафия.

Какво губиш, когато печелиш

След като няколко дни се поупражнява на тема как и накъде трябва да тече токът, премиерът призова журналистите да не използват думата „национализация”, за да не се плашели чуждите инвеститори.

Призивът му обаче освен че е закъснял е и безполезен. Защото дори всички журналисти да млъкнат, няма кой да го призове самия него да направи същото.

Няколкодневната кампания може да донесе някой и друг милион печалба. Загубите, макар и да не могат да се измерят точно, в края на краищата със сигурност ще са доста по-големи.

Защото всеки ще се позамисли преди да остави парите си в страна, в която правилата - от европейските директиви до законите на физиката - се поставят под съмнение заради популистки приумици. /Дойче Веле