През последните дни с неколцина мои приятели възприехме нова форма на приятелска и разговорна “обида” помежду си. Когато спорим и емоциите вземат връх, вече не се опитваме да се засягаме един друг с интерпретации на тема евентуална нестандартна сексуална ориентация, интелектуален капацитет или генетична обремененост, които са доста обичайни у нас в този конкретен жанр. Просто започнахме да се “обиждаме”, като си лепим етикета “национално отговорен”.

Този вездесъщ термин придобива особена популярност в България тогава, когато имагинерно подредените схеми, битували в бляновете и сънищата на така наречените ни представители на така наречената ни “политическа класа”, се окажат сметки, направени без кръчмар. Когато на тези непретенциозни като качества но свърхамбицирани като самочувствие люде им се наложи да напрегнат сивото си вещество, за да реагират на ситуация (или поредица от ситуации), за които просто не са били готови.

Тъкмо в такива времена най-често те надават сърцераздирателни и гороломни писъци за нуждата от “национална отговорност”. Призовават към проява на такава, бичуват отсъствието й там, където го съзират и в сладостна омая лепят етикети – този, ето там, той е “национално отговорен”, но пък онзи, виждате ли го, той, гиди пройдохата, съвсем, ама никак даже, не може да бъде определен като такъв.

Разбира се, колкото гледни точки, колкото интереси, колкото сметки и амбиции - толкова и различни интерпретации по въпроса кой е, аджеба, “национално отговорен” и кой не е.

В началото за БСП “национално отговорни” бяха онези, които биха били склонни да подкрепят осъществяването на първия проучвателен мандат, чиито титуляр, по логиката на изборните резултати, беше самата тя. По същото това време една-две формации, както и неколцина отделни народни представители, усилено обмисляха, дали си струва да станат “национално отговорни” по тази дефиниция. В крайна сметка решиха, че ще бъде по-“национално отговорно” да не го сторят.

После започна втората серия. Според НДСВ “национално отговорни” щяха да бъдат онези депутати и парламентарни групи, които щяха да се съгласят да подкрепят осъществяването (ех, как ли не написах далеч по-популярното напоследък “реализацията”?!?) на втория проучвателен мандат, както и, в същото време, да признаят и приемат, че неговата евентуална проекция в изпълнителната власт би трябвало да отдаде дължимото и на БСП, като на партия, спечелила повече места в легислатурата, отколкото която и да било от останалите. По тези критерии, обаче, дори самата БСП отказа да бъде “национално отговорна”, като подкара консултации за третия проучвателен мандат даже преди да са свършили (или дори наистина започнали) тези за втория. Нейните превантивни консултации, разбира се, бяха издържани напълно в духа на една всепоглъщаща “национална отговорност”.

През цялото това време десницата, като ручило на гайда, пригласяше на общата шумотевица с иначе смисленото и истинно, но някак несъвместимо с волеизявлението на избирателите твърдение, че най-“национално безотговорното” нещо под слънцето би било допускането на БСП отново до властта. Клетата г-жа Надежда Михайлова, например, дори стигна по-далеч, като реши, че нищо и никога не би могло да бъде по-“национално отговорно”, отколкото губенето на време (както и на личен, а което е по-лошото – и на партиен престиж) в безпредметни и предварително обречени циркаджийски изпълнения в жанра “поредно дясно обединение”, които – като се вземат предвид позициите и интересите на останалите в дясното пространство – имаха толкова шансове за успех, колкото снежна топка в работеща доменна пещ.

Ако и без друго доволно обремененият от изпълненията на нискокачествената биологична маса, нарекла себе си “българска политическа класа” нашенец (все пак) реши да проумее от изявленията на нейните разнообразни представители що е то “национална отговорност”, вервайте ми, не просто ще се обърка. Има сериозни рискове даже да се побърка. Затова е може би щастливо стечение на обстоятелствата фактът, че той е избрал една друга линия на поведение – да не му пука и да не им обръща внимание.

Колкото и да ходя по улиците, до ден днешен не съм срещнал там и един единствен човечец, който да крачи с провесен нос заради това, че първият проучвателен мандат се е провалил, а вторият е на път да стигне до същия край, докато страната – горката - си няма ново правителство. Нито пък съм се сблъскал с някого, който искрено да вярва, че единствено и само излъчването на каквото и да било ново правителство би могло да ни гарантира приемането в ЕС без забавяне от най-малко една година. Защото дори и на дечурлигата в забавачките вече би трябвало да е ясно, че така широко известната отлагателна клауза може да бъде приложена както и с ново правителство, така и без него, а би могла да ни сполети – брутално и... чисто технологично – даже само заради някой евентуален провал на Румъния, та дори и ние тук да сме цъфнали и вързали, каквито очевидно не сме. Самият Европейски съюз е днес достатъчно неясен, за да е възможно да се случи почти всичко.

Българинът вероятно наистина е склонен на приеме това, че всеки човек, както и самият той, е социално/политическо животно. Но, слава Богу!, никой не може да го убеди, че това е достатъчно основание собствените му политици (а понякога и социолози) да го третират именно като някакво добиче.

Затова е време домораслите политици да се откажат от лозунга за “националната отговорност”. Достатъчно го похабиха с непремерено използване и успяха с къртовски усилия да лишат това словосъчетание от какъвто и да било смисъл.

Аз, както и много други българи, уверен съм, очаквам деня, в който тези люде ще спрат да дуднат за “национална отговорност” тогава, когато ножът опре до собствения им кокал, а започнат да отговарят пред нацията (с уговорката, че не използвам термина по начина, който вероятно би бил предпочетен от Волен Сидеров) тогава, когато тя рече да ги попита за нещо. Да отговарят ясно и точно пред своите работодатели, а не да се правят на “аз знам две и двеста”, при условие, че дори едноклетъчните вече разбраха – те не знаят дори едно и дванайсет.

Когато – и ако – този ден настъпи, аз и моите приятели, вероятно, ще спрем да се обиждаме един друг на “национално отговорен”.

Жоро Георгиев