Задъхано препускайки по хълмовете на времето, БСП покори поредния си исторически връх, а нейният (все още) лидер Сергей Станишев може с чиста съвест да се поздрави както с голям личен успех, така и с обстоятелството, че ще остане в политическата история на страната.

В историята той ще остане като първия премиер-социалист в посттоталитарна България, успял да се задържи на власт за цял един мандат, без преди това да бъде изритан. Не че не заслужаваше да бъде изритан предсрочно, не че държавата ни, от своя страна, беше заслужила по някакъв начин тъкмо такова управление като станишевото да продължи цели четири години. Но фактът си е факт.

Големият личен успех на все още лидера на БСП пък се крие в обстоятелството, че той натрупа все пак някакъв легитимен трудов стаж.

В рамките на сергеевия трудов стаж България бе обявена за най-корумпираната, най-крадливата, най-неблагонадеждната и – съответно, съвсем логично – най-бедната страна в Европейския съюз. Значителни и по принцип полагащи се на държавата ни суми бяха направени недостъпни за нас от нашите европартньори, чиято склонност да толерират специфичната комбинация от некадърност, гьонсуратлък и склонност към злоупотреби, демонстрирана от правителството на тройната коалиция, се оказа по-малка от нашата собствена.

В рамките на целия си безславен мандат Станишев и оглавяваният от него кабинет безволево се влачеха след събитията, вместо да ги направляват. Реагираха на случващото се по правило неадекватно, на парче, със значително закъснение и без да успеят да убедят някого, че по какъвто и да било начин заслужават да заемат позициите, на които се бяха оказали. Това се отнасяше както до трагичен инцидент като този с влака София-Кардам, така и до глобален проблем като световната финансова и икономическа криза, пред прииждането на която управляващите ни нездравословно дълго време предпочитаха да си държат главите зарити в пясъка.

Някъде между тези два полюса – на влаковия кошмар и на тежката рецесия, в която нагазихме неподготвени – можем да поставим още и нелепите реакции след инцидента с боеприпаси край столицата или след световното огласяне на драмата в Могилино. Там попада и нечленоразделното мрънкане, че сме неразбрани, което започваше след всяка критика дошла от Брюксел. Там са срещите на един бивш вътрешен министър със съмнителни типове, там е и поредицата от корупционни скандали, след които попадналите под съмнение властници не бяха наказвани и отстранявани, а просто премествани на друга служба. Там нейде е мястото и на сервилното, безволево и непатриотично капитулиране пред почти всички икономически претенции на Москва по адрес на страната ни, което – както можеше да се очаква – ни донесе само нови руски претенции, гарнирани с тежка зимна газова криза.

За всеки свой провал БСП чевръсто намираше оправдания, едно от друго по-екзотични. Ту им бе виновно обстоятелството, че управляват в коалиция и трябва да се съобразяват с партньорите си, ту пък вината се хвърляше върху “комуникационните разминавания” между родните ни партийни хрантутници и европейските чиновници. Виновни им бяха и опозиционните партии, които хулели Отечеството зад граница, и – както си му е редът – международното положение като цяло, и общата конфронтационна политическа обстановка в страната. След като научиха за провала си на изборите, виновен им стана и Ахмед Доган, заради неговите последни изявления.

Изобщо, за всеки крах на БСП виновен се оказваше все някой друг или нещо друго, но не и самата БСП. И как иначе – все пак говорим за партията-наследница на БКП, която пък, както е широко известно, имаше навика да бъде права дори и тогава, когато грешеше.

Некомпетентността и идиотизмът, които за пореден път белязаха поредното ляво управление на България, си проличаха и в начина, по който то се опита да си осигури служебна победа на изборите чрез безпринципно и осъществено в последния момент ровичкане в изборното законодателство. Всички хитринки, хватки и капанчета в крайна сметка се обърнаха срещу своите велемъдри автори, които на собствен гръб се убедиха, че абсолютно никой не е в състояние да ти причини онова, което можеш сам да си докараш до главата, особено в случаите, когато съдържанието на въпросната глава не блести.

В края на първия си и героичен период на редовна професионална ангажираност, Сергей Станишев ни оставя като граждани на една държава, доверието към която в рамките на ЕС е сериозно разклатено. Държава, в която рецесията тепърва ще се задълбочава, без да сме готови ефективно да се противопоставим на последиците от нея. Държава, в която общественото доверие към така наречената политическа класа и към институциите продължава да покорява незавидни антирекорди. Държава, в която бе допуснато етническата тема отново да с превърне в опасен рефрен на политическото говорене.

Сергей Станишев може и наистина да си вярва, че ще остане в историята като първия български премиер-социалист, изпълнил целия си четиригодишен мандат, без да бъде предсрочно изритан. Но и в това успехът му май не е съвсем безспорен – все пак дяволитото ватманче-лудетина от станалия прочут преди време клип не изпълни мандат, спечелен и възложен на партията, оглавявана от самия него. Дори и мандатът му не беше негов, като се замисли човек, а му беше харизан, след като не му стигнаха силиците да се пребори за свой.

Даже и да приемем, че той ще остане в историята, със сигурност можем да твърдим, че Сергей Станишев с нищо не я обогати. За сметка на това все повече българи продължиха да обедняват. И нищо чудно, че гласоподавателите се паникьосахме, когато той и партията му ги заплашиха, че са “на наша страна”. Все пак не сме намерили страната си на бунището, макар и понякога да се държим така, като че ли тъкмо така се е случило.
Жоро Георгиев