Темата за лидерството в големите партии, която напоследък се разиграва с незапомнен политически драматизъм, е измислена. В действителност имаме налице един завършен цикъл и вече изчерпан модел на политическо изграждане. Има не криза в лидерството, а криза в същността на партиите, родени от прехода и остарели заедно с похабените от употреба идеологеми. Факт е, че нито една партия сега не е в състояние сама да формулира бъдещия политически модел, но отпорът срещу промяната е всеобщ.
Ретро е да се мисли, че политическите обединения са константни и се градят единствено на желязна идеология и преданост към партийната централа. Също толкова глупаво е всяко прегрупиране на силите да се приема като рушително за устоите на политиката. Демоде е и страхът на партиите, които в настъпващата въпреки тях промяна разпознават единствено предвестник на своята смърт. Партиите в нормалната парламентарна република, каквато е България, са носител на общественото доверие, гарант, посредник и изпълнител на правилата за съществуване на демократичната държава. Така че фанатичният страх на партиите очевидно е израз единствено на желанието на всяка цена да оцелеят като част от властта, и то при сегашния модел на разпределението й.
Дори отношението към "Новото време" доказва неспособност политическата ситуация да бъде формулирана по друг начин освен с познатите от последните 14 години клишета. Първото определение за нас, естествено задействано от старата схема на партийно общуване, беше ренегати. Ренегат според речниците е "човек, изменил на убежденията си, отрекъл се от политическите си възгледи и преминал на страната на противника". Дори от гледна точка на партийната дисциплина или под натиска на страх от разпадане на едно механично цяло няма как за "Новото време" това определение да е вярно. От раждането на групата за натиск през създаването и партизирането на НДСВ до дискусионния клуб и тематичните коалиции "Новото време" е носител на едни и същи политически убеждения и възгледи.
Преди време казах, че едно от достиженията на българската политика след изборите през 2001 г. е, че партиите спряха да се мразят. Но за съжаление престанаха и да се конкурират.
Просто омразата се премести вътре в партиите, които по стар навик започнаха да търсят врага, без който не виждат начин да съществуват. Не се сбъдна и предположението, че партиите ще реализират декларираната готовност да се коалират в едно модернизиращо политическо мнозинство. Мнозинство, което знае какво да прави с държавата, след като свършат задължителните поправки в законите, свързани с ЕС и НАТО. Под такова мнозинство аз разбирам всички депутати, които се обединяват за модернизацията на България независимо от своето партийно членство и идеологически различия. Ако се налага - даже въпреки партийната дисциплина. Мнозинство от такива, които знаят и казват: "Няма повече време за губене."
В. "Демокрация" умря, "Дума" се омеси в пазара на непартийните издания. И партиите, които ги родиха, отдавна не са същите и не биха могли да бъдат. Защото и разделението в обществото, което беше тяхната социална база, го няма. България се промени и партиите няма как да останат същите. Резултатите от местните избори разкриха най-ясния симптом, че партийният модел у нас е остарял и недействащ. Грешно е обществената апатията да се определя като омраза към политиката изобщо. Тя просто е отказ на хората да гласуват за вече неефективния партиен модел

Има обаче и още една истина: когато една нация мрази политиката, държавата трудно би оцеляла като демокрация. А партиите точно това правят вече 14 години - за да си запазят територия на избрани, внушават и показват на хората, че политиката е мръсно и контрапродуктивно мероприятие. Но докато си пазеха местата, българските партии изгубиха ключа към общественото доверие и затова не е виновен избраният демократичен модел, а неговата неправилна партийна употреба.
Никой вече не се съмнява, че е даден стартът на следващите избори. Но сега въпросът не бива да бъде КОГО ще избираме, а КАКВО - каква политика предлагат партиите за модернизирането на държавата и за мястото си в този процес. Ако изборите ще са за същите партии, хора, теми и драми от миналото, няма никаква нужда да ги правим. Резултатите няма да се различават от тези на местните избори. Същото ще е и учудването на партиите, че хората не са разпознали бъдещето си в техните програми.
Ефективен начин да започнем да връщаме общественото доверие към политическата система са тематичните коалиции. Те изглеждат доста по-разбираеми за избирателите, отколкото досадните вече вътрешнопартийни пререкания за място в партийната листа. Защото има достатъчно горещи теми в България, по които партиите имат само един избор - да се обединят. Партиите трябва да ги има, но това, което трябва да направят, е
не да броят верните членове, а заедно да построят пътя, по който ще си взаимодействат с обществото.

---

Продължава тук…