Както винаги, щом наближи девети септември, в България започват спорове. Трябва ли да се чества тази дата, не трябва ли? Светла ли е тя, мрачна ли е? Дело на патриоти ли е случилото се през есента на 1944-та, или е дело на национални предатели?

Тъжно е, че все още има хора в страната, както и влиятелни партии, които са склонни да отбелязват празнично деветосептемврийския преврат и дори да изписват датата като “Девети септември”. Тъжно е, но не е учудващо за всеки, който е следил какво се е случвало, какво се е говорило и какво се е вършило в България през последните петнайсетина години. Някои от същите тези хора, чиито сърца развълнувано се разтуптяват всяка година на девети, наскоро стигнаха в своето безвкусие дотам, че да отбелязват на 06.09 не Съединението, а рождения ден на Тодор Живков. Разни хора, разни идеали. И разни вкусове.

Така или иначе, всеки има право да чества която дата си поиска, та била тя и девети септември. Това естествено и (да се надяваме) вече неотменимо право всъщност придобихме едва след като преодоляхме всичко онова, което ни донесе именно девети септември, 1944-та година.

Ако някой намира за уместно да отбелязва като празник събитие, поставило началото на един кошмарен и ненормален период за собствените му страна и народ, отприщило вълна от непростими жестокости и отредило на България тежката съдба през следващите 45 години да не живее в белия свят, а в комунистическия лагер – негова воля. Ако някой упорито продължава да вижда в сбирщината разбойници, ровили се из шумата, борци за свобода и справедливост, проблемът е изцяло негов. Ако някой не се отказва да настоява, че Червената армия е изиграла ролята на освободител, когато едностранно е нахлула в страна, скъсала връзките си с Третия райх, окупирала е тази страна и е наложила със сила и беззакония управлението на своите безродни протежета – нека продължи да настоява.

Както вече казах, наследството на девети септември е вече невалидно, затова всеки има възможност да празнува когато си иска и по какъвто повод пожелае.

Разбира се, елементарното приличие би изискало от празнуващите да го правят поне малко по-тихо, без да ангажират със слабоумието си цялото общество, без да настояват отново и отново да изтикват тази дата пред погледите ни. Отдавна сме се отказали да очакваме тези хора да се засрамят или да се покаят. Имаме право, обаче, да очакваме от тях поне малко повече скромност и дискретност при провеждането на езическите им болшевишки ритуали.

Аргументите с които те ни затрупват са вече толкова изтъркани, че вероятно са омръзнали и на самите тях. Тази година положението е същото. Ние не празнуваме отклоненията и извращенията, твърдят организаторите на честванията. Ние само отбелязваме включването на страната ни в антихитлеристката коалиция.

Хайде, поуспокойте се, другари. Трябва ли да ви се припомня как чинно изпълнявахте години преди 1944-та указанията на Москва да не се предприемат действия и да не се атакува дори с думи Третия райх? Защо не бързахте тогава, когато се сключваше безобразния пакт Рибентроп-Молотов, да напирате за включване в антихитлеристката коалиция? Кога изобщо до 1989-та година сте имали някаква собствена воля извън тази на съветските си повелители и сте защитавали интересите на България а не на Москва? И ако утре действително ще чествате не нещо друго, а включването на България в тази антихитлеристка коалиция, дали на сборищата ви случайно ще забележим покрай червените ви парцалчета и знамената на Великобритания и САЩ, които – ако не ме лъже паметта – бяха гръбнакът на тази коалиция? Защо ли се съмнявам? Вероятно защото ви познавам.

Никога няма да забравя един девети септември, някъде в началото на 90-те години, ако не се лъжа. Тогава работех в радиостанция “Канал Ком”, а обичайните заподозрени в обичайното слабоумие провеждаха обичайния празничен концерт край Пантеона в Морската градина. Вестник “Дума” беше в криза и пред фалит. Някакви леви гръцки бизнесмени предлагаха да поемат червения печатен орган. “Позитано”20 се дърпаше от това предложение. Реших, че тъй като тези хора друго не заслужават, моментът е подходящ отново да станат обект на онова, за което са очевидно създадени – подигравката.

Изтипосахме един наш стажант като примат-комсомолец. Черно панталонче, черни обувки, помежду им - бели чорапки. Светлосиня ризка и една от онези грозни пембени вратовръзки, които мнозина си спомнят все още. На един лист отпечатехме с големи букви и с шрифта на заглавието на “Дума” следния текст: “Да спасим нашия любим вестник “Дума”, да поемем протегнатата ръка на гръцките другари!”. Залепихме този лист върху една масичка, турихме върху масичката тетрадка, а зад нея пременения стажант, застанахме до митингуващите и започнахме да събираме подписите им в подкрепа на възванието.

Доста подписи посъбрахме. Поне на 10-15% от присъстващите възторжени и по деветосептемврийски празнично окрилени социалисти. Редяха се, за да се подписват в истинския си облик – досущ като разбрало, недоразбрало стадо, което няма собствено мислене, но е готово да се юрне веднага, щом се опита да го поведе някой, който поне на външен вид изглежда “свой”. На 5-6 метра от мястото, където събирахме подписите им, ги посрещаше наш репортер, който ги интервюираше – знаят ли под какво са се подписали, защо са се подписали и кой, според тях, е организатор на подписката. Няма смисъл да ви убеждавам, че отговорите бяха комични. Някой може и да си спомня предаването, в което ги излъчихме. Аз няма да го забравя, защото за мен този спомен е доказал себе си източник на разтуха и добро настроение.

Кой, според вас, пръв се усъмни в дейността ни на империалистически агенти-провокатори? Човекът в момента е независим кмет на Варна, тогава беше гост на деветосептемврийския митинг-концерт на комунистите. Щом и останалите се усетиха, тутакси заговори инстинкът на революционната бдителност и погнаха нашия стажант. Той героично и самоотвержено изпълни указанията и спаси тетрадката с подписите, която все още пазя у дома си като свиден спомен. Масичката, обаче, бе усърдно потрошена от измамените социалисти и запратена в близките храсталаци.

Голяма работа, една масичка. Все пак след девети септември, 1944-та те потрошиха не някаква си масичка а цяла държава. За сметка на масичката майтапът и подигравката с варненските деветосептемврийци си ги биваше, както и поредното доказателство, че никога не са били, не бяха тогава и няма как някой ден да бъдат в час.

Винаги, когато наближи поредния девети септември и започна да се дразня от безочието на онези, които настояват, че това е дата достойна да бъде отбелязвана като празник, си припомням за тази случка. И веднага спирам да се дразня и ядосвам, а се развеселявам.

Въпреки трагедията, донесла на нашите държава и народ, тази дата е безвъзвратно погребана в миналото! И не си струва да си късаме нервите заради един нищо и никакъв девети септември или пък заради нищо и никаквите хора и партии, които придължават да го тачат. Имаме си и по-важна работа.

Жоро Георгиев