РАБОТЯ и пътувам в чужбина, където успявам да се прехранвам малко по-добре, отколкото в страната ни. Винаги ми е било мъчно за ситуацията у нас, а когато се прибирам, ми се къса сърцето, че нещата са все същите, а цената на залога да останеш в България - често непосилна.

Искам да споделя своята мъка и огорчение за смъртта на моята майка Ана Иванова Бонева, която почина на 16 август в София. И да задам въпроси за състоянието на здравеопазването у нас, които със сигурност вълнуват и други хора.

Съдбата ме срещна с тези въпроси в най-драматичната им форма и не мога да ги подмина с махване на ръка.

Когато се прибрах този път, изпаднах в шок при вида на майка си. Беше четвъртък, 8 август, късно вечерта, заварих я отслабнала, пожълтяла и в замаяно състояние. Брат ми малко ме успокои, като ми обясни, че е извикал екип на “Бърза помощ” в неделя и са му казали да спре лекарството за сън, от което според тях най-вероятно била замаяна. Обяснили му, че тя няма нито инфаркт, нито сърдечен удар, нито счупване, че да я придвижат до болница.

Брат ми помолил няколко пъти да я вземат с тях и да я закарат до болница, тъй като няма кола, а майка ни не можела да стане сама от леглото, камо ли да да пътува за преглед. Разказът ме потресе, но в този момент по-важно беше да се действа. Започнах да се обаждам на познати и лекари за съвет. На сутринта едвам я вдигнахме на крака и с много усилия я закарахме до “Пирогов”.

Когато влязохме в 105-и спешен кабинет, майка ми едва гледаше, а лекарите ни попитаха защо я водим тук и чак сега, като видяха критичното състояние. Брат ми нервно повиши тон: “А къде да я заведем?!

В неделя от “Бърза помощ” ми отказаха да я вземат, като ми обясниха сами да си я доведем, когато сестра ми си дойде от чужбина.”

В шоковата зала започнаха прегледи, изследвания. Лекарите ми обясниха отново, че тя е в тежко положение с диагноза механична жълтеница - запушване на жлъчните пътища, което е причинило отравяне и пожълтяване.

Приеха я веднага в Първа хирургия.

В понеделник, когато отидохме в “Пирогов”, беше страшно тъмно - без ток, с много чакащи хора. От сутринта се бяха опитвали да направят на майка ми спешна манипулация - дренаж, който да отведе извън организма насъбралата се в черния дроб течност от запушената жлъчка.

След няколко дни изтече близо 1 литър тъмен секрет и заедно с това урината много изсветля, но състоянието на майка ми се влошаваше.

Говорих със завеждащия хирургията и чудесен специалист проф. Червеняков, който гледаше надолу и ми разясни тежкото състояние на майка ми. Каза ми и че ако е дошла ден или два по-рано, шансовете за възстановяване са били големи.

На другата сутрин едва дочаках да ме пуснат в 8 ч, но когато влязох, се ужасих. Мама беше получила нещо като лек инсулт и се беше изкривила, едва-едва дишаше. Не знаех с какво да помогна. Гледах я безпомощно, без да знам какво да направя. Изтичах да повикам лекаря, той дойде, обясни, че положението е тежко. Останах при нея. В един момент ми се стори, че съвсем не диша.

Отново изтичах към лекаря. Влезе забързан и като я видя, се развика да излизам. Останах навън, чувствах, че вече е твърде късно за помощ, но дълбоко се надявах да са дали кислородна маска или каквото и да било и да е жива. Разбира се, не се получи така. Мама си беше отишла. Малко преди това от изкривените й очи се беше стекла една последна сълза. Фактически тя умира в болницата, като последователно отказват черният дроб, бъбреците, мозъкът.

Още ми е много трудно да повярвам, че така нелепо я загубихме. Питам се дали нямаше да поживее, ако като цяло здравеопазването беше по-хуманно. Дали нямаше да е и днес до мен, ако от “Бърза помощ” я бяха закарали в болница още в деня, в който брат ми ги е извикал. Нямам обяснение защо “Бърза помощ” не се ангажира с пациентите в тежко състояние. Дали е редно лекарските екипи да решават кой е и кой не е за болница и на какъв принцип?

Това ли е лицето на спешната помощ и здравеопазването за всички или само за някои от нас и защо? Докога ще се допускат плащани с живот постъпки и защо не се поемат последиците от тях? И кога нашето общество ще се изправи пред сериозния проблем с нехуманното, некачествено здравеопазване у нас?

Допускам, че това, което се случи на нашето семейство, е само един от многото случаи на безхаберие, от които няма да последва търсене на отговорност.

И защо въпреки това продължаваме само да клатим глава и да се питаме един друг, но не и отговорните за това положение, дали имаме правото да очакваме нещо по-добро за нас и нашите семейства. Това може да бъде всеки един от нас, във всеки един момент. Затова се обръщам към всички - за помощ и съвет какво да направим, за да не се допуска предотвратима смърт да почерня съдбата ни! /Теодора Бонева, 24chasa.bg