Не ви ли се иска напоследък да извикате именно това?! След всяко ново изявление, след всеки ярък политически сигнал на поредния напорист съвременен воин, тръгнал да превзема крепостите на общественото спокойствие и да въвежда нов ред, обикновено изключително правилен единствено от негова персонална гледна точка. А и последните събития, предполагам, също подхраниха желанието ви да приберете дрънкалките, да затворите за малко вратата на детската стая, да изшъткате на поредния ревльо и да се порадвате на настъпилото спокойствие...

През седмицата Народното събрание излезе в лятна ваканция. Само на 11 депутати не им се искаше това да се случва и им се стори уместно да се поучат от румънските си колеги, които се отказаха от почивката си. От друга страна и да си бяха останали в пленарна зала, нямаше как да оцветят черно-бялата картинка на европейския доклад.. Просто това е нещо, което се прави преди, а не след. Освен това се прави заради самото нещо, а не за да се представим, че можем да осъществяваме движение. И на трето, но не последно място, би трябвало да го правим заради самите себе си, а не заради стандартите на европеския режисьор.

И така, депутатите стегнаха куфари и се покатериха в самолетите към бленувани летни дестинации, за да пийнат по някое студено коктейлче на някое приятно мястенце. И в това не би имало нищо лошо, защото всеки се нуждае от разпускане и от положителни емоции. Но на мен лично малко ми накиселя от големия шум, който вдигнаха, за да ни информират, че именно сега са решаващите няколко месеца за България... Сега трябва да променим нещата, да работим усърдно, да отговаряме на критерии... Раздрънкаха дрънкалката и потеглиха... От което, вероятно трябваше да разберем, че ги интересува да се изкажат. Останалото е наша грижа. И то действиетлно е! Видяхме го в очите на разгневените фермери. Само че фермерите няма как да се изприказват и да грабнат самолетчето, нали? Ако мисля логично, излезе, че политиците ни оставиха списък със съдбовни задачи, които трябва да свършим през следващите дни до края на лятото, за да не се червим пред Европа и пред децата си и отидоха някъде другаде да вършат много по-важна и спешна работа....

Преди да потеглят побъбриха около поредния вот на недоверие, от гледна точка на посланията, оценен дори по-зле и от петъчния парламентарен контрол. Впрочем, ако все още на някого му се мисли, би могъл да се поупражнява върху това дали въпросният скучно звучащ и действащ приспивно на масите и на факторите контрол, всъщност не концентрира в себе си купища човешки съдби, пресечени от деформациите и безотговорността на системата. Но ако не ни отърва да променяме нещо, няма защо да се напъваме с разсъждения и в тази посока. А за вота? И там е ясно. Поприказвахме, поприказвахме, сега вече да разпънем плажните хавлии и да изчакаме до деня на Съединението, когато може би отново ще отворим въпросната приказка – освежени и отпочинали след лятната ваканция.

Междувременно стана дума и за разпускане на Парламента и за служебно правителство, за това кой и колко внимателно е чел онази тънка настолна книжка, наречена Конституция и за това кой схваща „политиката, политическия живот и политическите нрави в България като детска игра”. Герои се престрелваха с реплики. Според едните някой просто иска да изживее тръпката да се чувтсва временно премиер. Според другите няма какво да се обръща внимание на думите на някой, който ти е паднал в очите.

И така заприличахме на картина на абсурда, в която някой с подут глезен и множество травми се опитва да стане и да продължи по пъта напред, а около него дечица се радват, подхвърлят играчки, шумят с дрънкалки и пречат по същество. Ако Ви хрумне традиционният безумен въпрос: „Какво е искал да каже авторът?”, просто погледнете в душата и в живота си и със сигурност ще получите отговор.

Мъчим се да живеем, оплетени в десетки въжета на бюрокрация, нехайство, невежество или безобразия. Мъчим се и дори на моменти постигаме чудеса във всекидневието. Често не благодарение на условията, а въпреки тях. Препоръчваме си повече агресивен натиск срещу престъпния свят у нас. Препоръчваме си правила и тяхното спазване. Онези, които ги препоръчват, не ги спазват, защото са велики. Препоръчваме си да се обединим, за да тръгнем заедно в една посока в името на бъдещето. И не можем да го направим, защото всеки е единствен, велик и по-добър от другия. Всеки е генерал. Армия няма. Обаче жезълът се мъдри някъде там сред дрънкалките...

Сигурно е приемлива национална черта, защото те амбицира да постигаш големи неща, да си търсиш армия , да оглавяваш нещо, да ръководиш някого. За съжаление, ако комплексът е разпространен сред всички, те няма как да бъдат поведени.

И си вървим самотно милиони лидери, вперили поглед в собственото си велико бъдеще, непоследвани и в повечето случаи незабелязани от никого и си мислим, че ще направим нещо полезно. Затъваме в приказки и в себеомайване... Рефренът ни е : „Обичам те, Българийо, но себе си обичам повече!” и след като сме се наприказвали за големите цели пред нас, драсваме някъде във ваканция, защото е лято и защото го заслужаваме.

Знаете ли, много ми се иска да дочакаме деня, в който онези с дрънкалките и жезлите ще поседнат на крайбрежната алея, за да се порадват на заслужен отдих и по пътя ще тръгнат сериозни възрастни хора, които знаят добре какво значи ангажимент, правило, добре свършена работа и желание нещата да се случват заради самите тях, а не за да се намираме на сладки приказки.

Защото при хората е изключително просто: когато искаш нещо, полагаш усилия и го правиш. За държавите е малко по-сложно, но със сигурност механизмът е същият. Значи просто трябва да го пожелаем, за да се случи, нали?

Е?! Не е ли време да приберем дрънкалките и да преминем към следващата възрастова група?
Даниела Иванова
водещ на предаването “Позиция”
Радио Варна