Две победи споходиха БСП в един и същ ден. В неделя стана ясно, че резултатите от местните избори й отреждат безспорната роля на първа политическа сила в страната. Пак тогава, след 10 г. борба за признание от западната социалдемокрация, БСП най-накрая бе поканена за пълноправен член на Социнтерна, т.е. получи световно признание за реформирането си.

Това са и първите две големи победи на младия лидер на социалистите Сергей Станишев. Общинският вот бе първото му голямо изборно изпитание като водач на соцпартията и левицата. Членството в Социнтерна пък представлява лична победа на Станишев, чиито усилия и финални совалки из соццентралите на Европа доведоха до истинско признание за реформираната БСП от страна на световния социалдемократически елит.

Обикновено след подобен триумф на съответната партия (особено ако тя е в опозиция) би трябвало да й е лесно да предвиди следващите си политически ходове. И да направи така, че да натрупа още плюсове и да реализира смисъла на съществуване на всяка една политическа сила - управлението на страната. Парадоксално, но победите на БСП не само не водят след себе си еднозначно политическо действие, а напротив - поставят социалистите в цугцванг, при който всеки следващ ход нататък може да се окаже погрешен.

Защо се получава така? Независимо че БСП печели местния вот, като взе най-много съветнически места в 262-те общини на страната, погрешно би било червените да поискат предсрочни избори за парламент сега и веднага и да изявят желание да управляват страната. Причините са няколко. Първо, изключително ниската избирателна активност (малко над 30%) показва, че разочарованието от целия политически елит, включително от БСП, е голямо. Този факт поставя и парливия въпрос за доверието - очевидно левицата още не е успяла да убеди голямата част от българите, че именно тя може да предложи алтернатива.

Второ, изборните резултати показаха, че БСП успя да мобилизира електората си (което си е постижение). Но също така разкриха, че левицата не е успяла да привлече повече избиратели, отколкото на последните президентски избори. Това пък поставя въпроса за "лявата вълна", която очевидно само се привижда в очите на някои соцактивисти.
Трето, видя се, че БСП все още не се е преборила със синдрома "Невестино" и загуби още на първи тур там, където имаше по няколко паралелни леви кандидатури (Ямбол, Бургас, Хасково). Това пък поставя въпроса за организационната немощ на партията да се справи с апетитите на местните си лидери. Представете си какви апетити ще излязат наяве, когато дойдат парламентарните избори?

Четвърто, резултатите показаха, че ако в неделя България гласуваше за нови депутати и ново правителство, БСП нямаше да може да събере достатъчен брой гласове, за да състави собствен кабинет. Това вади на бял свят със страшна сила въпроса за съюзника (особено на фона на напъните на десницата да се обедини). Отсега нататък на червените ще им се наложи денонощно да мислят в каква конфигурация могат и трябва да влязат във властта, ако искат да изкарат пълен мандат. И отговорът на този въпрос никак не е лек. Защото соченият за евентуален ляв съюзник Ахмед Доган май няма никакво намерение да предава Сакскобургготски преди края на мандата на това управление. А и по време на тази местна предизборна кампания прехвърчаха доста искри между БСП и ДПС, особено при надпреварата за Кърджали.

И пето. Предстоят финални усилия за членството ни в ЕС и НАТО. Тъй че в БСП трябва да са луди да тръгнат да събарят властта сега и да рискуват да бъдат обявени за политици, които не мислят държавнически, а се ръководят само от властови амбиции.

От друга страна, именно БСП е партията, която се радва на най-голямо доверие сред избирателите. Тъкмо левицата малко по малко набира инерция и върви нагоре по скалата на общественото одобрение. А хората, подкрепили социалистите, ще очакват някаква активност от тяхна страна, някакво движение напред. Тъй че би било погрешно, ако соцпартията не смени нещо в политическо поведение, ами кара както досега.
Значи какво се получава? Грешен е ходът БСП да тръгне да се хвърля сега за властта. Но е неизгодно и левицата да не продължи поне една крачка напред. И каква да е тази крачка, която хем да направи БСП по-радикална и опозиционна, хем (ако може) да не събаря кабинета? Която хем да не бастиса държавата, хем да попречи левицата да загуби набраната на изборите инерция. Истински цугцванг.

И ако БСП успее да намери верния отговор, може би ще има основание да претендира за следващото управление на страната. Независимо дали то ще се състои още идната година или чак през 2005-а.

ЙОАНА ГЪНДОВСКА
В-к “Сега”, 29 октомври 2003 г.