България има събудена отговорност пред един национален и исторически път - да признае своето поклонение пред тези, които са правили история. Няма по свещено нещо от свободата и на нейния олтар само една жертва е свещена - човекът! Може би това е най-дълбоката същност на един исторически дух, превъплътил се в държава, в културни институции и в потребата на богослужение.

На първи ноември един народ, на когото не можаха да откраднат радостта да има държава, е изправен, за да приеме своето предназначение в това, което му открива вратата на Третото хилядолетие. Защото ние празнуваме Деня на народните будители, празнуваме Будителството, което е бъдещето на човека, Будителството, което Мъдростта в своята идея за нов път чертае! На този ден България дава признание на онова, за което небройници в ответ за свобода са правили жертви и на което културата отреди едно име - Възраждане.

Само ние в световната история имаме Възраждане. Българите не правим Ренесанс, ние имаме достатъчно свои културни институции и една наистина богато дадена душевност, която в IX век прави свои школи, създава Златен век на книжнина; която във Второто българско царство ражда нови школи и въвежда един мистицизъм, който само нашата църква и цариградската слагат като битие на бъдноста - исихазма. Какво предсещане, каква пророческа харизма е носел Патриарх Евтимий - Мистик и воин, за да може да даде учението на безмълвната молитва, която е трябвало цели пет столетия да ни бъде опорност и бъдна надежда! Безмълвната молитва става реалност на изповеданието на тези, които искат пробуда, така както Отец Паисий - Будител казва: "О, неразумний…"; тези които могат да превалят културата на Европа, когато Европа се ласкае в своята революционност, че вдигнала знаме за братство, равенство и свобода. Светът е нямал съзнание за отговорност, а в пазвите на българската народност е стояла идеята за трон и олтар, за меч и учебник…

Всеки лъч на Будителството е давал това, което потребата на националната ни харизма го е натоварила. Лъчът на духовността! Църквата прави нещо, което световната история няма: поставя на световната сцена идеята за Български църковен въпрос (1860 година). Български църковен въпрос - в деня на Възкресението да направиш отричане от патриаршията (от фанариота, както го нарича нашата култура) и най-странното е да изпееш възхвална песен на поробителя си. Да възхвалиш султана, който след това ще ти даде признание и ще утвърди институция - Екзархия, която ще играе не само съдбовна, но и достатъчно отговорна роля за България освободена!

Другият лъч това е просветата - читалището, училището, книгата. Ние издаваме на български език своя книжнина, ние създаваме килийни училища и нарицателното - тоягата на Хаджи Генчо, е символ на духовната ни потреба да понесем дори наказанието, заради знание. Представяте ли си този лъч какво е носел, коя е била тази утроба, която го е родила с потреба на знание, от коя школа е взел своята подкваса, за да създаде след това нов век на българската книжнина, може да не е златен, но е книжнина на българското Възраждане, рожба на будителите - даскалоливница. Доктор Петър Берон - буквар, Васил Априлов - гимназия, в Браила - Българско книжовно дружество…

Ведно с това Балканът дава своята закрила и приютност на духа на бунтовника, на оскърбената добродетел, на поруганата чест като лично негодувание, прераснало в социална добродетел, войводство и четничество, изкласило в идеята на национално въстание на една голяма идеология, която Раковски остави. Лъчът на борбата! Левски - иконата на българската свобода, прави двеста клади на свободата и извиква един народ на будност в безмер, в жертва на свобода: Ако изпечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си. Ако това не са добродетели, кое е добродетел?! Това е изходеният Голготски път на българската история, в лицето на нейните бунтовници, от личната обида до социалната отговорност, до народната жертва, до националното предназначение! Съзнание, че нямаш институции, но можеш да правиш институционни дела! Националният дух ги извика на историзъм и този историзъм ще го намерим в десетки лични голготи.

Това е характеристиката на българското будителство в стъпките на едно Трето хилядолетие, в опорността на онова, за което тези велики мъже не пожалиха нито лична, нито социална, нито национална добродетел. Това е бъдещето, което ни чертае нашата история, а тя не бива да спре до тук. Защо като Левски да не поемем доброволната голгота заради възкресението на една България? Не е проблемът дали днес България страда, проблемът е в една отговорност пред национален олтар, която за голяма жал отсъства.

Всяко изпитание е огнената жар, на която духът на един народ познава, че страданието е развитие и че кладата е свобода. Тук именно Учението на Мъдростта в своята идея на убеденост носи воля и приложност, че само човекът е свещен, а не институциите, които получават признание, но не могат да бъдат вечни господари. Даскалоливницата е новата потреба на бъдния човек и учебникът му ще бъде това, което е най-съществено - не външния олтар, за който можете да купите дарове, а будната отговорност пред листите на Книгата на Живота.

Така тази земя богата с много културни пластове, с много духовни енергии, тази Ракхива - етерна страна, която е дала и поети, и чудотворци, извиква будителство чрез един знак - чрез просвета за Нова Духовна вълна. Всичко това вкупом е белегът на нашия национален дух, дарен с великите си преобрази за свобода от минали тронове, за свобода от изживени олтари с отговорност пред откровението на бъдещето.

Културата е обществена молитва, на която всички будници и будители са сложили своята вощеница. Един с четката, друг с книгата, трети с меча, четвърти със своето алилуя. Ако ние съзнаем това, че Будителството е един сублимиран социален дух за историческо осъществяване и културно битие, тогава бихме отворили наистина големия буквар с нечетените още азбучни истини на Мъдростта, която казва, че човекът е един еволюиращ бог. Това е голямата тайна и нека предоставим на бъдността тази велика потреба да осъществим будния човек, който е събуден Бог! Тогава стойността на будителите е наистина преценена и нашата дан на признание е достойна. И ние трябва да им я дадем!
Мир в душите на великите деца на България, светлина в пътя им като дарение, което бди над нашата историческа и реална присъственост!
Будителството е бъдещето на човека!

проф. Ваклуш Толев