Людмила Филипова е родена през 1977 г. в София. Кръстена е на Людмила Живкова, а неин дядо е Гриша Филипов, министър-председател на НРБ в периода 1981 – 1986 г. Дипломира се в УНСС и учи магистратура към американския City University, след което работи като пиар в големи компании. Натрупва богат опит като журналист, а от 2006 г. насам е издала и пет романа. Само първата й книга, „Анатомия на илюзиите“, е преиздавана вече шест пъти. Произведенията й се превеждат на руски, италиански и турски език, като за повечето от тях има договори и за филмирането им. Писателката бе във Варна за представянето на последната си книга – „Антихтонът на Данте“.

- Г-жо Филипова, какво означава антихтон?
- Една от интересните теми в романа, поне за мен, това е 10-ият елемент. Оказва се, че почти навсякъде във вселената, в живота, в науката, в историята 10-ият елемент е ключов и по някакъв начин той е съвършеният елемент. Но винаги излиза така, че той е скрит за простото око. За първи път за този 10-и елемент е писал Питагор и всъщност той първи нарича 10-ия елемент „свещено число“, и също така първи го нарича „антихтон“, тоест анти-земята, анти-видимото. Той изказва една теория за 10-те космически тела, като обяснява, че всяка една система, за да бъде завършена и пълна, има нужда от 10-и елемент. Що се отнася до нашата Слънчева система, за него Вселената, 10-ото тяло е онова, което е невидимото от другите 9, или анти-Земята.

А защо на Данте? Защото освен всичко останало в романа се разказва за десетия кръг, който той е описал, и за десетата сфера. В училище учим, че има девет кръга и девет сфери, но всъщност се оказва, че всеки, който прочете по-задълбочено текста на Данте („Божествена комедия“, б.а.), вижда, че има десети кръг и десета сфера – те са антихтон, скрити са в деветте. Оттам идва и скритият, десети елемент, антихтонът на Данте. Много интересно е, че по същия начин е саздъдена книгата на Енох, Орфеевите схващания за десетото число и десетия цикъл – те винаги завършват Цялото и винаги са скрити. В романа давам много примери, но да не Ви досаждам сега и с тях.

- Пет книги за пет години, при това обемисти издания, как успявате?
- Ами не са точно за пет години, защото първата книга, като първа и с най-малко опит тогава, я писах най-дълго – около 3 години, и всъщност тя беше готова 2005 г. От тогава започнах паралелно да работя по следващите си четири романа, вече имах идеи за тях.

- Ползвате ли сътрудници?
- Не ползвам сътрудници под никаква форма и се моля да не идва този момент, защото знам, че по света мнозина големи, наложени автори използват цели екипи. Моля се никога да не ми се налага това, защото имам усещането, че тогава книгата ще изгуби душата си. Тоест авторът е душата на тази книга...

- Сред кои автори бихте искали да виждате Вашите книги в книжарниците или на читателската лавица?
- Бих искала да пиша книги, които да радват читателите, да ги забавляват, да намират нещо ценно в тях, пък къде ще се продават не зная. Иначе всеки автор би искал да бъде самостоятелна единица в това море от автори и заглавия. Няма графа автори, сред които се виждам, а освен това книгите ми са много различни и всеки път попадат в някаква много различна графа. За момента в книжарниците съм в сектор „Людмила Филипова“, „Българска литература“.

- Обаче мнозина биха поместили книгата Ви някъде до романите на Дан Браун!
- Което показва, че нещата са точно каквито трябва да бъдат, защото читателите са тези, които определят един автор. Аз съм на принципа, че авторът не бива да пише така, сядайки на една маса и казвайки аз искам да приличам на този, защото много се харесва, а ще избера тази тема, защото в момента много се котира на пазара. За мен подходът е друг – авторът трябва да намери своята тема, своята идея, да й се посвети, да даде най-доброто от себе си и оттам нататък книгата поема своя самостоятелен път. Книжарниците определят сектора, където ще те продават, читателите определят какво е тази книга за тях.

- Може ли да се живее от писане на книги в България?
- Последната година е много трудно, защото и самите издателства изживяват доста труден период. Но доскоро приходите, които имах от книги, мога да Ви кажа, че са достатъчни, за да се живее един скромен живот, не охолен със сигурност. Да, определено може. От друга страна, това е един затворен цикъл, в който, за да даде най-доброто от себе си и да направи успешни книги, авторът трябва да се посвети изцяло на тези книги. А за да се посвети, трябва да живее от тях... За да живее от тях пък, трябва да е дал най-доброто от себе си. Това е един много затворен цикъл, пожелавам го на всеки автор в България.

- Има ли интерес за филмиране на последната Ви книга?
- За последната ми книга няма интерес, защото е много нова. Но за всичките ми останали книги има интерес – по „Червено злато“ от две години се снима филм от една много успешна българска компания – „Камера“, които снимат „Стъклен дом“, направиха „Мисия Лондон“. По „Стъклени съдби“ се заформя много сериозен проект, може би една от най-големите филмови компании в Русия ще го прави. Все още нямаме договор и не мога да кажа коя е. Правата за „Мастиленият лабиринт“ пък ги купи една малка американска компания, която се опитва да ги продаде на по-голяма, и ако успее, това ще е успех за нея и за мен...

Много интересно е развитието на „Анатомия на илюзиите“, аз самата съм много учудена – наскоро сключихме договор с най-голямото издателство в Турция и с една от големите турски продуцентски компании в момента водим преговори за филмиране на сериал, което безкрайно ме учуди, защото най-малко като сериал съм си представяла тази книга, и още по-малко като турски сериал. Но пък би било страхотно, виждайки на какъв успех се радват турските сериали в България. Между другото една от локациите за филмиране, които в момента турските ни партньори разглеждат, е Варна.

- Какъв е приемът на книгите Ви зад граница?
- Книгите са издадени в Русия най-вече, преведени са „Стъклени съдби“ и „Червено злато“, които са много успешни там и се класират като „Нова световна класика“. Но също така в Сърбия, Турция, надявам се скоро и в Германия. Това е съвсем в началото на процеса.

- Наследихте ли от някого вкуса към езотеричното, или сама се добрахте до това?
- Ами да Ви кажа честно, аз бягам като дявол от тамян от езотеричното. Но непрекъснато ме възприемат точно като такъв автор, може би защото засягам теми, които някои хора ги приемат от езотеричната им страна, докато аз по-скоро търся обективните, научните, историческите, общочовешките причини те да съществуват. Интересуват ме от чисто социална и научна гледна точка, но нямам връзка с езотериката.

Харесва ми да пиша романи, разкази и поезия не мога да пиша, нито текстове за песни, макар да ме молиха напоследък. Всеки автор трябва да пише това, което го влече, защото веднага се разбира дали се е забавлявал, когато го е писал. На мен ми доставя огромно удоволствие първо да направя много сериозно журналистическо разследване, да изследвам цялата тема във всяко нейно естество и после върху тази реална фактологична база да построя един роман.

- Каква беше ролята Ви във филма „Куче в чекмедже“?
- Голямата идея беше да съм една от главните героини. И след като снимах два дни от моята роля, където играех едно много лигаво русо детенце, помня, че режисьорът ме попита дали искам вода, аз казах „да“, той попита „каква“ и аз казах „ледена“ и след като я изпих, два месеца не излязох от болницата с двойна бронхопневмония. Така си изпуснах ролята. Остана ми само лигавото детенце на една вечеря. Иначе съм играла в „Денят се познава по заранта“, „Търси се съпруг за мама“, документалния филм на Стилиян Иванов за Месопотамия, чиято премиера беше преди два месеца, ако се брои.