Петко Рачов Славейков (1827 – 1895) е български поет, публицист, фолклорист и политик. Един от водачите на Либералната партия след Освобождението, председател на Народното събрание (1880) и министър в няколко кабинета (1880 – 1881, 1884 – 1885). Баща на общо осем деца, сред които политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публициста Рачо Славейков и поета Пенчо Славейков.

Предлагаме ви откъси от негови статии, писани през 70-те и 80-те години на по-миналия век.



Петна в нашия обществен живот

Бедни материално и невежествени духом, мнозина от нас искат да се покажат, че са нещо повече от каквото са. Облеклото на тези хора е по последната мода, а животът им подражание на европейския. Думите им са за големи работи и желанията им клонят към високи положения. За достойнството им не питай: те се считат достойни за всичко без най-малко приготовление и без положителни способности.

Тези хора забравят де живеят, на кой народ принадлежат и какво е състоянието на този народ. Като гледат на това състояние, те не познават и нуждите на народа, а слугуват на цели, които са почти всякога противоположни на народните.

Когато влезеш в някой български град, ти ще се смаяш пред тези български глави на европейски маниер. Те ще ти говорят с някакви безразборно набрани по вестниците думи и ще са мъчат да ти внушат, че те не са като другите.

Ако бяха се спрели тези глупави претенции само на това, само на думите и на дрехите, ний не бихме казали ни дума, защото всякой е свободен да живее и да се облича, както ще. Но претенциите се простират по-надалеч; те се вмъкват в общите ни работи и докарват, гледай ти, лошавини. Това последното ни кара да поговорим на читателите си за тази пасмина от наши сънародници.(...)

Ний страдахме и плакахме от едновремешните чорбаджии, но изпаднахме на по-лоши. Старите чорбаджии угаснаха на много места, но чорбаджилъкът, гледаме, не угаснува. Мястото на старите заловиха млади, които се носят по европейски, без да мислят по европейски и без да разбират от нищо европейско... Злините на старите чорбаджии рядко са закачали повече от една община, но злините на днешните закачат целия народ. Безмерното им честолюбие се простира на всичките работи: общите дела на цял народ, вестникарството, училищата, черковните дела всичко пропада под тяхното злоупотребление. (...)

За да живеем като по-горните, ний оставяме народът в калта и правим всякакви мерзости. Ний искаме нам да е добре, а целият народ ако ще и на огън изгоре.



Кой ще ни помогне, ако сами не си помогнем

По-първите хора, туй чорбаджи-такъмъ, дето са, като бъде за инат помежду си, готови са и сичкия си имот да прахосат, сал да си изпълнят ината; но помени им да жертват нещо за обществена полза, а! Парите, дето са похарчили за инат или за да покрият грабителствата си, че и тези, дето са им ги изяли непочтени длъжници, искат да ги покажат, че са жертва за обществена полза! Или ако им са е случило действително да са дали веднаж някога си някой грош за нещо, мислят, че с едно яйце са облажили сичката гозба на родолюбивите работи, та не трябва вече за нищо друго да са дава и да са помага. (...)

Долна ръка, туй дето ги казваме простите ни хора, той ти не отбира какво е туй вестник, ако има някоя парица, залага са на механата и си ги изпива; или ги издава на чорбаджия за рушвет да му помогне уж да осъди комшия си, защо оскубал на мисирчето му опашката; ама за някое общо добро счупена пара не можеш изчопли от ръката му. (...)

И тъй, тоз за туй, онзи за онуй, като се извиняват и едни на други като облягат, работата за поддържание на обществените интереси остава само на малцина по-разбрани хора, които, като са уморят, дръписват са и те и виж, че сяко общополезно предприятие са запушило. Таквиз своекористни и за общо добро немарливи като сме ний, каква преднина ще възимат народните ни работи? Кой ще жертва за едно, за друго, че и за поддържанието на обществените органи?



Де сме ние и как сме

Ний живеем в Европа, но не сме европейци, или облякохме европейските дрехи, но не сме съблекли забунчето на невежеството. Гледаме и желайме напредването, но още не разбираме основанията, на които са то утвърдява, и средствата, с които се полага то в действие. Дела, а не слова, или по-просто да кажем работи, а не хорати иска. Интересът на едного в ползата на мнозина; добродетел, доблест, истина, правост, ето кое износя, а отричанието от това вреди. Тези и други работи ний не сме ги разбрали още; и преди сичко, че ся изисква труд, работяние, деятелност, живост! А то колкото засега, ний с дрехите си, със смешните си претенции на европейство не сме освен анахронизъм в Европа.



Оправдание и свестявание

Българинът ся отличава от съседните си народи по черта много характерична, у него особитостта е като предопределението му: аз и ний е слънцето, около което ся въртят всите планети; той живее със семейството си за себе си, затова той, като си свърши работата, прибира се дома и малко го е грижа що става навън. Кротък повидимому, мълчелив и повече меланхолик, отколкото отворен и весел, той са поразпуща и развеселява само от очарованията и прелестите на природата и пак обича да го не безпокоява никой за нищо.

Това спокойствие на наший характер прави да не дава плод дървото, на което сме клонове... (...)

Българинът, от самолюбието си осамотен, не мисли освен за утрето си. И как да не мисли? Той, като не обича ближния си, мисли, че и он не ще го обича, прочее не ся надее никому и има право да ся не надее, защото всите нему ближни са подобни нему. Това утре често му представя страшни призраци, челото му ся бърчее, окото му ся помрачава, сърцето му ся стяга, а ръката повече. А тогаз могат ли, молим, и плановете, които крои за работата си, да сполучват? Ето защо българинът клони към меланхолията. Говорът му е груб и, да мя прости да му кажа братски, че повече обича да слуша, когато укоряват, а не когато хвалят някого...



Нашето присърце към училищата

Жално и твърде жално е, че редом почти по отечеството ни нашите граждане и селяне постъпват с училищата си твърде лекомислено. Като нямат определена мисъл за тези работи и като не са проникнати с убеждението за тяхната необходимост, нашите българе отварят и затварят училищата по чисто случайни причини. Появяват са неколцина по-разпалени и като поразпалят и другите, захващат работата с пламък, а по това самото и необмисленост. Додето сърцата са разпалени, работата за техните очи е и хубава, и полезна, но щом изстине огънят на сърцето им, работата изгубва своето оболщение и им ся показва от най-никаквите.

Тогаз ся поченва опачното вървение на работата. Всякой напуща тази работа и даже мъчи ся да я развали или да я запре. Всякой постъпва с таквази работа според случайните си впечатления, според личните си съсещания, а не според дълбоки убеждения за самата работа. Навсякъде аршин за нашите общи работи е нашето многозначително АЗ, и то във всичката му дебела форма. Подир глупавото начало идат и глупави среда и конец.



Звездарски предвещания за година 1874

(...) Лошите управления няма да липсат и безсилните негодувания ще ся умножат. Има да ся поразят много добри наредби от нови своенравни наредители. Много големи лица ще ся занимават с малки работи и един първенец ще счита за голям подвиг и ще ся хвали с това, че опоскал една жаба. Големци има да решават, а подголемци да разрешават. По народните ни работи току-кажи, че нищо свясно няма да ся върши и на мързеливите и будалите сърцето ще е на място.

Комисиите ще са на мода, но ще работят или по инат, или по своя угода. Изобилие от владетели ще имаме и недостатък от благодетели. Цивилизацията ще ся развъди и ще пропъди, колкото свян и срам е останало от блажените времена на простотата. (...)

Колкото за политическите работи, прокобенията ни таз година ще бъдат кът, защото за чуждата политика да разправяме не виждаме толкоз нужно, каква облага нам от чуждото добро или зло? А нашата народна политика е твърде плитка и ний можем да я определим с две думи: “Каквато залюляла, такваз и закопала” туй е тя, всичката наша народна политика. (...)

Шавалие казал и право изказал: “Лошите управители излязват от лошевите народи!” Та па не си е и работа да чакаме все что добро само отвън и кога ни не слети, да ся оплакваме от чуждите; защото не могат други да бъдат добри за нас, ако ний не бъдем за себе си, и никой не става лош за нас, ако ний не бъдем лоши за себе си. Изобщо пак, на свършение да кажем, владеющата планета за през таз година прокоби и хубави работи, и нехубави, но ако дирите наздраво, от последните, т.е. от нехубавите, повечко. Таквоз е течението на работите и казано е отдавна, че:

Баба скача и назад, и напред, а работите вървят по своят ред.

Затуй всичко, що ся изисква от нас, е да си опичаме умът и да ся не стряскаме от заешки тупурдии.

Ничто бо ново под луною, все бьiвает, что бьiвало.

Петко СЛАВЕЙКОВ

Любослава Русева/www.glasove.info