Разочарованието от прехода и носталгията по миналото са нещо като задължителна тема буквално на всеки, що-годе, смислен разговор по темата за настоящето и бъдещето на страната. Излиза, че двадест години след 10-ти ноември 1989 г., все повече хора в България, са обезверени и считат, че недъзите на родната ни действителност са, на практика, идентични с тези на демокрацията, по приндип. Някои стигат и по далеч - вече са убедени, че прилагането на по-малко демокрация в България ще доведе до по-малко проблеми.

Ами, ако истината е точно обратното!?! Не демокрацията е виновна, а недостига на демокрация!

Проклятието на България беше обусловено от съхранената след 10-ти ноевмри 1989г. сила на БСП и комунистическите тайни служби. На практика, у нас истински сблъсък на идеи, концепции, управленски алтернативи и лидери НЕ се състоя.

Във властта се изреждаха (и продължават да се изреждат) приятелски кръгове с преплитащ се кланово-партийно-милиционерски произход. Ако започнем да изброяваме българските политици на прехода, най-близката и удобна форма е... библейската! Нещо от рода на – Авраам роди Исаака; Исаак роди Иакова; Иаков роди Иуда и братята му... Иаков роди Иосифа, мъжа на Мария, от която се роди Иисус, наричан Христос... И тъй, всички родове от Авраама до Давида са четиринайсет рода... (Евангелие от Матей).

Само че, в български вариант, поредицата изглежда така: Партията (с главно П) роди своя опозиция, КГБ и ДС родиха Луканов, Луканов роди Костов... после се появиха внуците на Партията и тъй всички родове от Живкови до Станишеви, Луканови, Лилови и Костови и т.н (доста повече от 14 рода), те пък родиха премиер, твърдящ, че се е учил на политика от... дядото на Евгения, която пък е от едно коляно с предишния премиер Сергей... но Сергей твърдеше, че се учи на политика от внука на Фердинанд (по-предишен премиер).

Кашата е само привидна. Просто, защото логиката е желязна!
Едва ли за мислещата част от човечеството е новина прозрението, че Иван Костов никога не е бил алтернатива на Андрей Карлович - от самото начало те бяха едно и също. Нещо като Ин и Ян, нещо както Сергей и ръкохватката на трамвай или нещо като куцото пиле и домата и прочее.

За същите тези 20 години в Европа се родиха истински лидери. И в ляво, и в дясно, правилата на демокрацията издигнаха най-добрите. Левият Тони Блеър бе преизбиран три пъти, Саркози стана лицето на френската десница, в Германия жена от източните провинции наследи Хелмут Кол и т.н.

Там обаче, кланово-партийно-милиционерски принцип на консунмация на властта е силно ограничен, службите са подчинени на избраните от народа политици, армията се управялва от цивилни, бившите ченгета не са нищо друго освен бивши ченгета и дори не си помислят за сладки приказки на тема власт в някой изискан парижки или лондонски ресторант.

Очевидно е! Не демокрацията е лоша, а господстващият в България кланово- партийно-милиционерски принцип на консумация на властта.
Тук се управялва не чрез отговорни управленски решения, а чрез готови “модели”, родени от болни мозъци!

Последиците - в България най-често изборът да се свежда между лош и много лош вариант! Счита се за нормално да бъдат избирани и презибирани безлични хленчещи женчовци само защото... няма по-добри от тях. Другият вариант са самовлюбени популисити, за които е по-удобно да кажеш какво НЕ могат и колко НЕ знаят. Защото нищо НЕ могат и точно толкова знаят. Вероятно, вече и в Африка няма министър-председатели, които НЕ говорят друг език, освен родния си - в България обаче не само, че има. На никой не му прави впечателние.

Няма конкуренция! Няма демокрация! Няма нищо, приличащо поне малко на европейска политическа традиция.
Партията (с главно П) има най-простата тактика на света - чака!

В извратените мозъци на българските отговорни другари, няма нищо друго освен абсолютната убеденост, че всичко, което днес се случва, вече се е случвало в... тяхната партия още преди години. И е надживяно!

Със забележително спокойствие те чакат неизбежното – рано или късно, всички, които НЕ са с тях, правят грешка (или грешки).

Това е тактиката на паяка – лепкава мрежа и животинско търпение.

От време на време някоя по-енергична муха разтриса паяжината и... това е.
Паякът има само един проблем, или (в зависмост от тълкуванието) - светъл лъч за жертвите му.

В България, все още има хора, които си задават въпроса какво би се случило с родината ни, ако през последните 20 години имаше истинска демокрация?
Докато тези питащи хора съществуват, има надежда!
Антон Луков