“Планът на Путин – Победа за Русия” – това гласи един от най-разпространените предизборни лозунги на прокремълската партия “Единна Русия”, чиято депутатска листа бе оглавена от самия президент.

Девизът неизбежно води до следния логичен въпрос - победа над кого? С кого е в конфликт днешна Русия, та се налага да го побеждава?

Разбира се, президентът-самодържец не закъсня да посочи отговора. Направи го, например, по време на пищния си и озвучен с песни от ерата на СССР митинг на “Лужники” в Москва, където нарече представителите на опозицията “чакали”, и слуги на Запада, използвайки риторика, също позната от времената на “нерушимия съюз на свободни републики”.

С това за пореден път стана ясно, че сезонът за отстрел на “чакали” в Русия е открит, а послушните репресивни органи не закъсняха да демонстрират стахановски ентусиазъм в следването на генералната линия.

Тези дни протестните демонстрации на несъгласните с Путин в Москва и Санкт Петербург бяха брутално разпръснати от милицията, а емблематични лидери на опозицията като Гари Каспаров, кандидатът за президент на СДС (Съюз на десните сили) Борис Немцов, Максим Резник и Леонид Гозман – задържани. Съобщенията за нахлувания в офиси на опозиционни формации и правозащитни организации в Русия отдавна са всекидневие, но напоследък те се превърнаха и във всекичасие.

Зачестилите силови акции срещу политическите противници на президента все по-често карат наблюдателите да си задават въпроса, дали Путин се страхува от нещо и има ли изобщо поне някакъв наченък здрав разум в поведението му.

За никого не е тайна, че опозицията не представлява сериозна заплаха за президента и лансираната от него партия. Това не се дължи само на незапомнената от Перестройката насам медийна цензура. То е по-скоро част от руските традиции и руската култура.

За мнозинството от руснаците ценностите на демокрацията, гражданското общество и политическия плурализъм винаги са били нещо чуждо и едва ли скоро ще престанат да бъдат. Здравата ръка (или с упоритост създадената илюзия за здрава ръка) винаги е била за предпочитане пред зачитането на индивидуалните свободи. Дори и когато тази здрава ръка патерналистично раздава шамари на синовете и дъщерите на руския народ, синовете и дъщерите на руския народ са най-често склонни да разглеждат това като бащинско обгрижване, нежели като личностно унижение.

С други думи – евентуалното установяване на демокрация в Русия само по себе си би се оказало недемократичен акт, тъй като би влязло в очевидно противоречие с въжделенията на… демоса.

Казано накратко – Путин със сигурност би спечелил убедително подобието на избори, на което предстои да станем свидетели, дори и да бе оставил политическата опозиция да действа спокойно. Търсенето, намирането, посочването и преследването на конкретен “враг” изглежда, поне на пръв поглед, като напразно пилеене на енергия.

Защо тогава кремълският самодържец намери за необходимо да използва милиционерите като опричници, които насилствено, нагло и безпардонно да налагат неговата воля?

Един от възможните отговори с крие в по-раншно изявление на самия Путин, с което той повдигна завесата относно бъдещите си политически планове. Една убедителна победа на оглавяваната от самия него кандидат-депутатска листа на “Единна Русия”, посочи президентът, би му дала моралното основание да продължи да води държавните дела дори и след приключването на втория му и последен пореден президентски мандат.

Очевидно според Путин предизвестената изборна победа не би била достатъчно убедителна, ако бъде постигната със значителен процент спечелени гласове, но на фона на сравнително ниска избирателна активност. Ниска избирателна активност пък би могло да бъде регистрирана ако голяма част от населението реши, че победата на техния любим батюшка Путин и Единна(та му) Русия и без друго е в кърпа вързана, тоест че не е необходимо всеки да упражни правото си на глас.

От друга страна, размахването на заплахата от зъбатия враг, внушаването, че Русия пак трябва някого да побеждава, за да не би да се окаже, пази Боже!, победена, твърденията, че глутници от “чакали” върлуват из матушката, готови да впият зъби в свещената й снага и да разпространят опасни инфекции, би могло да подейства мобилизиращо на електората, да доведе до необходимата масовост в изборния ден и да предостави търсената легитимация за желаното от Путин векуване във властта – легитимация, необходима донякъде във вътрешнополитически и в далеч по-голяма степен във външнополитически план, поне според логиката на кремълския господар.

Необходимостта от мобилизация и масовост при провеждането на изборите, изглежда, би могла да бъде едно от обясненията за действията на Путин. Донякъде логично, но съвсем не достатъчно.

Поведението на руския държавен глава би могло да има корените си и в друго обстоятелство. Путин е изкуствено създаден феномен. Той е политически голем, хомункулус, произведен от точно установена и добре известна “фабрика за кадри”. Въпреки това му се налага всекидневно да контактува и със света на реалната политика и истинския живот. Това се случва при досега му с опозиционните политически сили и с представителите на гражданското общество, въпреки че то в Русия никога не е стигало в своето развитие по-далеч от ембрионалния стадий.

Драстичният контраст, появяващ се при тези срещи, лесно може да доведе и до също така драстични поведенчески отклонения. Путин се оказва в среда, с която просто не знае как, защото не е научен как, да се справи. Хората, изправящи се срещу него, се оказват толкова различни от него самия в почти всяко едно отношение, че е много по-лесно да бъде направен инстинктивен опит да бъдат изличени от цялостната картина, отколкото да бъдат приети като естествени конкуренти, срещу които да се направи опит за спечелване на нормално състезание с нормални средства.

И още, Путин е наясно, че фабриката за политически хомункулуси, за която стана дума по-горе, е наистина фабрика, а не бутиков цех. Той не е сам. В склада има още. Тези от склада един ден може да се окажат нездравословно амбициозни и непослушни, а дори и претенденти за неговата позиция. Симптоми за това, че подобни процеси са възможни, бяха и новините за яростни боричкания в средите на наследилите съветската КГБ структури – тъкмо напоследък, към края на втория и последен пореден мандат на президента-кагебист, в навечерието на предстоящите парламентарни, а после и президентски избори.

Ами ако някой друг продукт на фабриката опита същия номер? Ако, да речем, го направи, като пробва да “яхне” за целта тази или онази опозиционна в момента политическа партия?

В някаква степен, макар и не напълно, такива опасения биха могли да обяснят скорошния арбитраж на Путин по въпроса коя опозиционна формация може, а коя не може, да участва в избори, както и стремежа му да стъпче морално, психически и дори физически всеки политически оазис, дръзнал да се появи в безрадостната пустиня на неговата изкуствена реалност. В някаква степен и не напълно, действително, но да не забравяме, че става дума за Русия, в която – ако изобщо съществува някаква логика – логиката е съвсем различна от онази, с която сме свикнали.

Още по-драстичен става конфликтът между изкуствено и истинско в необходимия и неизбежен контакт на лилипутиновия хомункулус с другите “играчи” на международната сцена. С истинските “политически животни” от САЩ и Европейския съюз, например.

Тук контрастът доведе до връщане към старата и добре позната максима на московската дипломация, че не ти трябват партньори, щом можеш да набележиш врагове и не е нужно да се стремиш към взаимно доверие, щом имаш шанса да внушаваш безпокойство.

Според свидетелствата на присъствали на предизборни мероприятия на Единна(та му) Русия, там в последно време все по-често се надават гласове, крещящи лозунги от типа “Долу ръцете от независим Мианмар”, както и протестиращи срещу изключването на Пакистан от Британската общност. Тоест – гласове, които с типичната първосигналност се противопоставят на позициите на Запада, само защото това са позиции на Запада. И ако при позицията на Русия по косовския проблем може да бъде открито някакво рационално и обяснимо зърно, то що се отнася до новопоявилите се приятелски чувства към хунтата в бившата Бирма или режима на Мушараф, в тези случаи не може да става дума за нищо друго, освен за поредната порция “здравословно” и обединяващо “здравите сили” антизападно нахъсване.

Подобна стратегия, съвсем естествено, води до спираловидни процеси, които – като цяло – не са в интерес на Русия, но са в унисон с криворазбраните интереси на Путин и неговия нагон към дефиниране на врагове.

Удобни “тематични” съюзници на Москва от ЕС като Германия и Франция пред очите ни започват все по-отчетливо да се отдръпват от партньорските отношения с Кремъл, да изразяват безпокойството си от поведението на Русия и да търсят баланс срещу нарасналата й агресивност в заздравяването не просто на европейската, а на евроатлантичската солидарност.

В крайна сметка, опитите да бъде разбрано от наша гледна точка поведението на Владимир Путин са изначално обречени на неуспех. Но докато може да има различни мнения по въпроса защо го прави, то за всички е повече от очевидно какво прави той.

Путин връща Русия в нейното обичайно русло на недемократичност, враждебност, ксенофобия, култ към личността и нетърпимост към различните мнения. След като смачка свободните медии, той сега гази с подковани ботуши през опозиционните и граждански формации. Новата му политика към свободния свят е по-скоро враждебна, въпреки че единственият източник на нарасналото му самочувствие са парите, идващи от същия този свободен свят, във вид на плащания за суровини.

Планът на Путин, който – според лозунгите – би трябвало да се превърне в победа за Русия, на практика не съществува. Страната е все така хаотична, просто кремълският господар се е поставил в позицията да определя кой може и кой не бива да участва в създаването н задълбочаването на добре познатия хаос. Ако утре пазарът се “обърне”, а цените на нефта започнат да падат, Русия ще бъде изправена пред пореден тотален икономически колапс.

А на този объркан и тревожен фон руското неинформирано и облъчвано с примитивна пропаганда население изглежда повече от готово да постави всичките си яйца в кошницата, наречена Путин. Докато самият той разиграва поредния римейк на поредица от класически постулати…

Когато говорим за Единна Русия, подразбираме Путин, а когато говорим за Путин, подразбираме Единна Русия. Бий чакалите и спасявай матушката.

Лилипутинизацията на Русия тепърва набира скорост.
Жоро Георгиев