Миналата седмица земеделското министерство подписа споразумение с мекопроизводителите и месопроизводителите, в което пое ангажимента „да се приеме акт на Министерския съвет за осигуряване на необходимия финансов ресурс от 60 милиона лева за изплащане на целогодишна субсидия за мляко отговарящо на европейските хигиенно-санитарни критерии”. Още през 1946 г. американският журналист и икономист Хенри Хазлит обяснява защо Министерският съвет не трябва да прахосва тези пари. Издателска къща "МаК" подготвя за печат книгата му „Икономика в един урок”, от която е следващият откъс.

Ако враждебността на държавата към предприемачеството буди безпокойство, същото понякога важи и за държавната „подкрепа” за предприемачеството. Тази предполагаема подкрепа често се осъществява чрез пряко отпускане на държавни кредити или чрез гаранция на частни заеми.

[…] Предложение от този род, което често се издига в Конгреса, е да се отпуснат повече кредити за земеделците. Според повечето конгресмени земеделците просто не могат да получат достатъчно кредити. Кредитите, осигурени от частните ипотечни дружества, застрахователни компании и земеделски банки, никога не са „адекватни”. Земеделците могат да разполагат с достатъчно дългосрочни или краткосрочни кредити, но, оказва се, нямат достатъчно ”средносрочни” кредити; или пък лихвата е твърде висока; или пък има оплаквания, че частни заеми се дават само на богатите и отдавна устроени земеделци. Така законодателите трупат едни връз други нови кредитни институции и нови видове земеделски кредити.

[…]Ще се занимаем само със земеделските заеми, които или пряко се отпускат, или се гарантират от някаква държавна институция.

Тези заеми са два основни вида. Единият е заем, позволяващ на земеделеца да не изнася реколтата си на пазара. Другият вид е заем, осигуряващ капитал – често за да може земеделецът да започне дейност, като получи възможност да купи самото стопанство, муле, трактор или и трите.

На пръв поглед изглежда, че този тип заем има солидни основания. Ето, казват ни, едно бедно семейство без средства за съществуване. Да ги оставим на социални помощи е жестоко и в същото време разхитително. Нека да им купим стопанство; да ги въведем в земеделието; да ги направим полезни и уважаващи себе си граждани; нека да увеличават общия национален продукт и да изплатят заема от това, което произвеждат. Или ето земеделец, който се опитва да преживее с примитивни средства за производство, защото няма капитал да си купи трактор. Да му дадем назаем тези пари; нека той увеличи своята производителност и ще може да изплати заема от допълнителните пари, които ще получи за увеличената си реколта. Така не само го обогатяваме и го вдигаме на крака, ние обогатяваме цялото общество с тази допълнителна реколта. Заключението е, че заемът струва на държавата и данъкоплатците по-малко от нищо, защото се „ликвидира сам”.

Но всъщност точно това се случва всекидневно с помощта на частните кредитни институции. Ако човек иска да купи стопанство и има, да речем, само половината или една трета от необходимата сума, друг човек или банка ще му даде остатъка назаем срещу ипотека на стопанството. Ако той иска да купи трактор, то самото дружество, което продава трактора, или някое финансово дружество ще му позволи да го купи за една трета от продажната цена и да изплати остатъка на вноски, парите за които ще бъдат спечелени със самия трактор.

Има ключова разлика между заемите, осигурени от частни заемодатели, и заемите, осигурени от държавни институции. Всеки частен заемодател рискува собствените си пари. […] Ако държавата действа по същите строги правила, не би имало уважителна причина тя изобщо да започва такава дейност. Защо да прави точно това, което частните дружества вече правят? Но държавата почти неизменно действа по други правила. Всъщност единственият довод в полза на нейната кредитна дейност е, че тя ще дава заеми на хора, които не биха могли да ги получат от частни заемодатели. […] Но броят на съществуващите стопанства е ограничен, както и на произведените трактори (ако допуснем, че производството на трактори не е увеличено изкуствено за сметка на другите стоки). Стопанството или тракторът, дадени назаем на А, не могат да бъдат дадени назаем на Б. Следователно действителният въпрос е дали А или Б трябва да получи стопанството.

Тук стигаме до сравнение на достойнствата на А и Б и на действителните или потенциални производителни способности на всеки от тях. Да кажем, А е човекът, който би получил стопанството, ако държавата не се намеси. Местният банкер или съседите му го познават, миналото му им е известно. Те искат да вложат средствата си в нещо. Знаят, че А е способен земеделец и честен човек, който държи на думата си. Преценяват го като добър риск. Той може би вече с труд, пестеливост и предвидливост е натрупал достатъчно пари, за да плати една четвърт от цената на стопанството. Заемат му останалите три четвърти и той получава стопанството.

[…] Но държавата нахлува в света на заемите с благотворителни намерения, понеже, да кажем, се е загрижила за Б. Б не може да получи ипотечен или друг заем от частните заемодатели, защото няма кредит пред тях. Той няма спестявания; не си е създал име на добър земеделец; може би в момента е на социални помощи. Както ще кажат застъпниците за държавни кредити, защо да не го направим полезен и производителен член на обществото, като му заемем пари да купи стопанство и муле или трактор и така да стане земеделски стопанин?

Вероятно в отделни случаи тази система ще проработи. Но е ясно, че като цяло хората, подбрани по такива критерии от държавата, ще носят по-лош риск от хората, подбрани по критериите на частниците. Заемите, отпуснати на избраните от държавата, ще доведат до загуба на повече пари. Сред тези хора ще има много по-голям процент провали. Те ще бъдат по-малко ефективни. Ще пилеят повече ресурси. И все пак получателите на държавни кредити ще получат своите стопанства и трактори за сметка на тези, които иначе щяха да станат получатели на частни кредити. Понеже Б има стопанство, А ще остане без стопанство. Това може да стане, понеже заради държавната намеса са се повишили лихвите или цените на стопанствата, или понеже в близката околност не се продава друго стопанство. Във всеки случай крайният резултат от държавния кредит не е увеличаване на общото произведено богатство, а неговото намаляване, понеже наличният действителен капитал (който се състои от действителни стопанства, трактори и т.н.) е бил предоставен на по-малко ефективните кредитополучатели, вместо на по-ефективните и надеждните.

Превод: Мая Маркова /Блог на Калин Манолов