Изборната загуба на десните сили на парламентарните избори не можа да накара лидерите им, които между прочем произхождат от една партия, да осъзнаят, че е крайно време томахавката да бъде заровена. Въпреки че избирателите ясно показаха, че лицата на демократичния преход отдавна са престанали да бъдат символ на демокрацията и са се превърнали в част от сивата маса на провалилите се политици, Костов, Михайлова, Софиянски и сие продължават да си играят на вождове и индианци.
Поредната демонстрация на вождистките комплекси на десните бяха номинаците за кметстките избори в София. Имайки предвид важността на изборната победа в столицата, поведението на СДС, ДСБ и БНС изглежда като зле тренирана поза от пиеса на абсурда. В опита си да се легитимират като единствени, автентично-неповторими демократи и Михайлова, и Костов твърдо отказват да се съобразят едни с други, като всяка тяхна реплика цели да внуши на целокупната публика недемократичността на "вражеската" партия. Всъщност демократизмът е последното качество, в което би могъл да бъде обвинен елитът на СДС в последните десетина години. За това време лидерите на формацията показаха, че ненапразно са прекарали част от живота си в социалистическия строй. Смайващото познаване на техниките за елиминиране на инакомислещите говори ако не за друго, то поне за това, че и Иван Костов, и Надежда Михайлова чудесно са научили урока си по партийна дисциплина. Това, което и двамата не успяха да проумеят обаче, е, че доказването на собственото величие е унищожително както за тях самите, така и за формациите им, които те кой знае защо продължават да наричат партии.
При Костов вождисткият синдром е нещо, което той демонстрира последователно през последните 10 години. Макар и да не се ползва с особено голяма подкрепа на национално ниво, бившият премиер все още има известни основания да се самоприема за сериозен партиен лидер, който успява да държи подопечната си формация с железен юмрук. Стройно изградената по комунистически принцип йерархична структура на Демократи за силна България гарантира на Командира неоспоряемост на решенията. Затова издигането на Светослав Гаврийски за кандидат-кмет на столицата не носи изненада. Поради силното си желание да се наложи като едноличен лидер, Костов цени изключително силно предаността към каузата, израждаща се на моменти в култ към собствената му личност. И Гаврийски е точно човекът, който може да покрие изискванията за несломима лоялност. Това в допълнение с излъчващата го партия прави кандидатурата на бившия шеф на централната банка категорично неприемлива за все по-стесняващия се кръг верни поддръжници на Надежда.
В оставащия й месец на лидерския пост на СДС тя е готова да мине включително и през трупа на партията си, но да се задържи на кормилото на властта, което доста неумело води през последните години.
Невъзможността й да постави ясни приоритети пред партията си и да наложи волята си над членовете на формацията, все по-често ще я карат да взема компромисни решения, чиято единствена цел е да угоди на определени кръгове в СДС, на чиято подкрепа ще разчита за преизбирането си. След оттеглянето на най-верния си поддръжник Николай Младенов Надежда се оказа заложник на наследените от Костов вождистки комплекси, които тя вече прие като свои.
Подобна е и ситуацията в БНС, където проблемът за вождовете и индианците изпъква най-ярко. Механично събраната формула от три недотам подхождащи си партии изпълни основната си задача - да осигури на Софиянски, Мозер и Каракачанов места в парламента. И оттам нататък те не могат да генерират обща политика, защото интересите им са твърде различни. Софиянски и в по-малка степен Каракачанов никога няма да простят на Мозер провала на преговорите за участие в кабинета. Тя пък няма да преглътне опита им да я свалят от власт с помощта на собствените й партийни членове. Очертаващият се все по-ярко разнобой в коалицията ще се изроди в откровена война при финалните номинации за кметския пост. И ако се съди по разстановката на силите до момента, на местните избори в София електоратът ще трябва да избира между общия кандидат на БСП и НДСВ и многобройните кандидати на още по-многобройните десни партии.
И така дясното ще се върне в етапа на прохождането си, когато се зацепи на люспи, кинжали, мравки. И от цялото това люспене и мравучкане стигна до етапа, в който поразително прилича на БЗНС-тата, чийто брой се знае може би само от лидерите им. А може и да не се знае.
Обединението на десните сили ще е възможно само след болезнена ампутация на непригодните части в тях - лидерите им. И защото това е силно утопично, бившите съюзници и настоящи свободни, силни и низвестно какви още демократи ще продължат да генерират нови и нови десни партии, които в крайна сметка от БЗНС-та ще заприличат на Партии на българските жени - формации, съставени на комшийско-роднински принцип. Накрая евентуално полза от ситуацията ще извлекат само лидерите, които ще останат вождове, но на миниатюрни групи индианци, зад които не стоят повече от 10-ина хиляди избиратели. А както знаем, дори в най-демократичната страна - САЩ, индиаците и техните вождове са в резерватите - като спомен за миналото.

Николай Пейчев
В-к “Новинар”,3 септември 2005г.