2006 г., няколко дни след като невинните български медици в Либия за втори път чуха, че са осъдени на смърт. Някъде в Либия. Български командоси разстрелват един по един деветимата офицери, които измъчваха българите и палестинския лекар в следствения арест преди осем години. По такъв нецивилизован начин щеше да реагира българската държава, на терористичните действия на либийския режим спрямо невинните български медици, ако в София властваше подобен авторитарен режим. Има и друг „по-хуманен” начин, инквизиторите на българките да получат възмездие.

2006 г., няколко дни след като невинните български медици в Либия за втори път чуха, че са осъдени на смърт. Някъде в Либия. Български командоси упояват, отвличат и докарват в България един по един деветимата офицери, които измъчваха българите и палестинския лекар в следствения арест преди осем години. Най-кръвожадният от тях – полковник Джума Мишри, вече не изглежда толкова щастлив, както при произнасяне на смъртните присъди. Най-накрая той е изправен пред българския съд, за да получи справедливото възмездие, с което се размина в Джамахирията. Либийските офицери – мъчители се оказаха недосегаеми за либийското правосъдие. За либийците те са герои и мъченици, а нашите медици са сатани – по-жестоки от Нерон и Хитлер.

Вчерашното безумно решение на Наказателния съд в Триполи и реакцията на наши политици ме накараха да си припомня как някои държави действат, за да защитят своите граждани и интересите си. В това отношение Израел, например, има специфична политика на защита на своите граждани, която обаче не е приета от останалите страни. Държавата Израел с цялата си мощ застава зад отделния израелец и във всяко кътче на света той чувства тази подкрепа. Понякога тя е прекалено силова, но Тел Авив по свой начин е намерил начин да защитава своите граждани. След трагичните събития по време на олимпиадата в Мюнхен през 1972 г., когато арабски терористи убиха израелските спортисти, израелските тайни служби издириха по различните краища на света и убиха един след друг без съд и присъда организаторите на терористичния акт. Друг пример - само няколко часа след като през лятото на т.г. палестински терористи отвлякоха израелския войник Гилад Шалит премиерът Ехуд Олмерт нареди на армията да започне мащабна операция в ивицата Газа. Той предупреди, че ще държи отговорно цялото палестинско ръководство за съдбата на отвлечения войник.

България обаче е демократична, европейска държава, която отдавна е отхвърлила смъртното наказание и не провежда политика, която да разрешава убийството в чужбина на хора, извършили престъпления спрямо български граждани. България не може да си позволи да действа по подобен начин, защото възмездието, постигнато с насилие ражда ново насилие. Подобни черни сценарии за наказание на инквизиторите на българите не само, че не могат да решат проблема, но и ще го задълбочат. Отхвърлянето на силов подход към Триполи не означава отказ от твърди мерки, мерки, които трябваше да предприемат институциите още през 1999 г.

Българските държавници обаче могат да се поучат от израелските си колеги, които имат добре смазана машина за защита на своите граждани. От страх да не „навредят” на медиците политиците, които са на власт, никога не са си позволявали подобна твърдост по отношение на либийското ръководство по подобие на израелския премиер. В България залагаме на потайните срещи, без много шум. Ние залагаме на правото и на съда. Съдът в Либия обаче не само, че не е независим, но и доказа, че неговите решения са политизирани и несправедливи. Не само защото българките са осъдени на смърт без вина, а защото всички либийски чиновници, виновни за трагедията в детската болница в Бенгази, стоят безнаказани и ликуват след вчерашното жестоко решение на съда.

Прекъсване на дипломатическите отношения с Либия и обявяване на война са твърде крайни мерки, които само ще влошат положението. По-разумно е да настояваме от съюзниците си в ЕС и НАТО да окажат натиск върху Муамар Кадафи и да наложат международна изолация на Либия, защото явно с полковника може да се разговаря само от позицията на силата. А в момента ние нямаме такъв ресурс.

Главният прокурор Борис Велчев най-накрая обяви, че ще образува дело срещу мъчителите в Либия. Добре е прокуратурата да помисли дали да не се самосезира и да не провери дали тогавашните ръководители на държавата, които имат пряко отношение по случая, не са проявили престъпно бездействие. Защото ако в Либия палачите унижаваха физически българските медици, то в България премиерът Иван Костов и министрите на външните работи и правосъдието Надежда Михайлова и Теодосий Симеонов не предприеха нищо съществено за освобождаване на медиците. Добре е прокуратурата да провери и кои чиновници във Външно министерство също проспаха случая. Със сигурност отговорност трябва да поемат и посланиците ни в Триполи през последните няколко години. Тяхната отговорност обаче е по-малка от вината на горепосочените политици, защото дори и да са предприели действия в подкрепа на медиците, те не са чувствали зад гърба си силата и мощта на държавата.

През декември 2004 г. бившият главен прокурор Никола Филчев поиска България чрез Външно министерство да сезира Комитета на ООН срещу изтезанията във връзка с мъченията на българските медици в Либия. Тогава обвинител номер едно изпрати писмо до външния министър Соломон Паси, в което настоя в съответствие с чл. 20 от Конвенцията на ООН против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, да се сезира Комитета срещу изтезанията при мисията на ООН в Женева за започване на процедура по разследване на случая.

Според Конвенцията на ООН Комитетът срещу изтезанията при мисията на ООН в Женева е компетентен, когато получи достоверна информация, която съдържа обосновани данни за системно прилагане на изтезания на територията на друга държава - страна по Конвенцията, да започне проучване на тази информация. След това Комитетът възлага поверително разследване по случая и накрая излиза с доклад. Ако се установи, че дадени самопризнания са изтръгнати чрез изтезание, те не могат да се използват като доказателства в съдебния процес. Съгласно тази конвенция министърът на външните работи е компетентният орган, който може да сезира Комитета срещу изтезанията. Според Паси обаче Комитетът против изтезанията към ООН не можел да се занимава с изтезанията на петте български медицински сестри в Либия, тъй като разследвал само масови изтезания. И сложи точка на искането на главния прокурор. Явно за тогавашните български власти жестокостите и униженията, на които бяха подложени над медсестрите и д-р Зравко Георгиев, не попадат в графата „масови изтезания”.

Вчера пред Би Ти Ви адвокат Владимир Шейтанов заяви, че е имало негласна политическа договорка българските власти да не търсят справедливост в международна съдебна институция. Това означава, че е имало и политическо решение у нас да не се повдига обвинение срещу либийските следователи. Кой обаче е взел това срамно и позорно решение, засега не е ясно.„За да не навредят на медиците” българските институции дълго време бездействаха, не смееха да активизират международното обществено мнение и не повдигаха въпроса пред световните организации. Тихата дипломация се оказа слабо оръжие срещу терористичния режим на Муамар Кадафи. Неговата сила беше подценена и неразбрана от правителствата на Костов и Сакскобургготски и от техните външни министри.

С вчерашната си остра реакция българските държавници и главният прокурор Борис Велчев доказаха, че институциите у нас могат да действат координирано и твърдо в защита на пет невинно осъдени на смърт български граждани. Дали вече е късно. Първите няколко месеца от развието на казуса бяха изпуснати. С действията си Либия ни постави на колене и ни отне възможността да реагираме предварително. Българската реакция винаги беше постфактум. А г-н Иван Костов, който си позволи да допусне възможността медиците да са виновни, е най-добре да замълчи по либийския казус.

Марина Чертова, vsekiden.com