Разцеплението в СДС, което конференцията от 21 февруари официализира, не носи в себе си изненада. Кризата в СДС започна отдавна. Тя обаче доби драматичните си размери през последната година, когато се развиха няколко процеса, които лишиха СДС от достъпа до енергии, които му даваха сила. Бих подчертал следните факти: За годините на своето управление НДСВ не просто продължи да реализира онези десни политики, които СДС смяташе засвой неотчуждаем продукт, но и постигна резултати, съизмерими с тези, с които можеше да се похвали правителството на СДС. Неконфронтационният характер на политическото поведение на управляващите лиши СДС от достъп и до онази негативна енергия,която го правеше силен в първите години на прехода. Изборът на БСП в полза на една по-ярка опозиционност от своя страна лиши СДС от възможността да се превърне в независима опозиция. Така той не можа да се превърне в естествен гравитационен център за онези, които са недоволни от властта.

В координатната система на тези нови реалности СДС е сериозно заплашен да загуби основанията за своето съществуване. Избледнялата стара и ненамерената нова идентичност ярко проличаха на приключилата Национална конференция. Там обществото можа да чуе много мнения, но и в най-добронамерения към СДС трудно ще открие нова идея, обмислена кауза или политика, годна да се превърне в алтернатива на статуквото. Донякъде поясни са посланията на Костов, но те изглеждат познати, и което е по-важно за бъдещето - употребени, вчерашни.

Не се съмнявам, че и двете нови СДС-та ще намерят своите симпатизанти в средите на синия електорат.
Но не се съмнявам и в това, че нито едно от тях няма да успее да върне магията на синята идея в онзи й вид, който направи СДС управляваща сила през 1997 г. Големият губещ от конференцията на СДС е онова СДС, което иска електоратът му.
Кой спечели? Решително не Надежда Михайлова. Нито Костов.
Печели НДСВ, защото на фона на крамолите вдясно от себе си започва да изглежда една прилична десноцентристка формация, която е взела в по-балансирана посока позитивната програма на СДС, но се е отказала от употребата на седесарските клишета за вътрешния и външния враг.
Навярно ще спечели и ССД на Стефан Софиянски, защото част от разочарования син електорат ще открие в предлаганата политика, ако не нови идеи, то поне интереса си. Несъмнено от роенето в
чели и ДПС, защото множеството десни формации в евентуален бъдещ парламент няма да заплашат ролята му на балансьор. Най-много на кризата в СДС се радва БСП.
Тази радост може да бъде разбрана в качеството и на емоционална реакция, но рационалните аргументи за нея са малко.

В краткосрочна перспектива БСП печели, защото кризата в СДС изглежда (а и донякъде е) - криза в цялото дясно пространство. Но БСП не би трябвало да си мисли, че това ще е трайно състояние.
Тя трябва да се опасява от това, че търсещите идентичност и място под слънцето десни политически сили, в опита си да се представят като автентично десни, ще се опитат да потърсят спасение в позабравената риторика на антикомунизма, русофобството, и т.н. (което вече е факт).
В борбата за сърцата на не-социалистическия електорат нито една от новите десни партии няма да се откаже от изкушението да реанимира образа на БСП като "образ на врага". В такава среда, ако не на равнище политически елити, то поне на равнище се формира един десен блок с изразени анти-БСП нагласи.

В момента БСП като че ли не се бои от това, и дори го иска. Ако наистина го иска силно - ще го получи. Но тогава навярно ще съжалява.
Последните седмици става все по-ясно, че дясното няма обединяващи лидери.
Нито Надежда Михайлова, нито Иван Костов, Петър Стоянов, Стефан Софиянски могат да обединят дясното. И с всеки изминат ден все по-малко ще го могат.

След време на бъдещите президентски избори обединител на дясното може да се окаже Симеон Сакскобургготски (едва ли са случайни изненадващите на пръв поглед идеи, които през последните дни излъчиха среди от НДСВ за увеличаване правомощията на президента).
В краткосрочна перспектива дясното пространство може да бъде обединено единствено от едно неадекватно поведение на БСП.
Това няма да стане преди парламентарните избори. Но може да стане след тях. И БСП да си остане опозиция.
Живко Георгиев
в-к “Труд”, 2 март 2004г.