През последните седмици в България тече усилен дебат за негативните ефекти от световната икономическа и финансова криза върху българската икономика. Водещите политически фактори положиха сериозни усилия да убедят населението, че ситуацията, макар и критична, е под контрол и няма никакво място за паника. Основните аргументи, върху които се градяха тезите на участниците в дебата, се фокусираха около влиянието на кризата върху бюджета – намаляване на разходите за издръжка на тромавата и неефективна държавна администрация, повишаване на събираемостта на държавните вземания чрез запушване на пробойните в митниците или преследване на некоректни длъжници, затягане на контрола и дисциплината при отчитането на обороти от страна на бизнеса, борба с корупцията и престъпността, удържане на стабилността на банковата система, пострадала сериозно от проблемите с дълговата криза в съседна Гърция, ползването на средства от фискалния резерв за социални разходи, които да гарантират изпълнение на основни ангажименти на държавата към социално слаби, пенсионери, безработни и т.н.

Всички тези условия при намаляваща събираемост на приходите, спадаща покупателна способност на населението, увеличаване на безработицата, свиващо се производство, или иначе казано, липса на пари в бюджета, неизбежно нагнетяват социално напрежение и нестабилност.

Правителството е поставено в сложна ситуация. Търпи атаки както от опозицията в лицето предимно на БСП, така и от "искрено подкрепящите" го партньори от Синята коалиция.

Приятелският огън на Иван Костов към премиера Борисов естествено има своите дълбоко политически основания, дори отвъд чисто икономическите критики, в повечето случаи верни. Но все пак има някои особености в аргументите на Костов, които граничат със спекулацията. Основната критика към премиера от страна на Синята коалиция и лично от Иван Костов, че не може да удържа стабилността на държавните финанси и посяга на неприкосновени резерви, се гради на една легенда, изграждана упорито и последователно в продължение на почти десетилетие.

Мантрата, че Костов е „човекът за справяне с кризи”, се основава на успехите му първо, като министър на финансите в началото на 90-те години и после – като премиер на България, поел управлението в една наистина критична ситуация през 1997 година – хиперинфлация, политическа изолация, липса на конкурентно производство, огромно социално напрежение, незапочнала същинска приватизация.

Но все пак, макар и на пръв поглед вярно, се пропускат няколко важни особености при сравняването на ситуациите преди и сега.

Първо, Иван Костов пое управлението на страната в ситуация на подем на световната икономика,след преодоляване на цикличната криза от началото на 90-те години. Това означаваше, че световният пазар беше готов да погълне всичко, което се произведе, стига да е евтино и сравнително качествено. Настоящата ситуация е съвсем различна. Световната икономика е в тежка финансова и икономическа криза, а европейската е пред колапс. Данните за икономиките на страните от ЕС не са особено оптимистични. Тези страни са и основни потребители на произведените у нас стоки и услуги и към тях е насочена голяма част от износа на страната ни. Свиващите се пазари на страните от ЕС правят нашето производство, което е свръхенергоемко и относително некачествено, неконкурентно и нежелано.

Второ, когато пое управлението на страната, Иван Костов имаше огромен държавен ресурс, който чакаше да бъде приватизиран. По време на неговото управление бяха, къде успешно, къде неуспешно, приватизирани повече от 80% от държавните активи. Това, при наличието на свободни капитали, които да бъдат инвестирани, беше огромен ресурс, гарантиращ добри приходи години наред. Не е тайна, че с приходите от приватизацията (тук не е мястото да се спори дали е ефективна, престъпна или друга) бяха гарантирани стабилни бюджети поне за първите две години от управлението, което даде възможност да се осъществят основните реформи, да се постави българската икономика на пазарни релси. Тогава бяха положени и основите на истинския преход в България (развиването на тази теза ще бъде тема на друг коментар).

Сега премиерът Борисов не разполага с подобен ресурс, а и има да се справя със скрития дефицит, оставен от предишните управляващи. Правителството няма какво да приватизира или ако има, останало е непродаваемото. От активите, които могат да се продадат и да донесат свежи пари, има немалка част, които при продажба ще породят социално напрежение или ще дадат поводи за мобилизиране на сериозни протести, които да се употребят от опозицията за електорални цели. А и едва ли е целесъобразно при сегашната ситуация на световните пазари – с ниски цени на активите, да се продава. Подобни продажби ще донесат в пъти по-малки приходи. Не може да се подмине и липсата на свободни неспекулативни капитали, недоверието към световната финансова система, кризата на еврото и т.н.

Трето, ако през 1997 година Иван Костов имаше пред себе си възможност за увеличаване на събираемостта в бюджета само с една простичка мярка – въвеждането на касови апарати за всички занимаващи се с бизнес, сегашните управляващи едва ли имат много възможности за повишаване на събираемостта освен затягане на дисциплината и ограничаване до минимум на изтичането на средства през контрабандата или източването на ДДС. Въпреки предприетите сериозни мерки, определени от някои като „полицейщина”, приходите отбелязват сериозен спад. Това е следствие от намалялата покупателна способност на населението и „кризисно затягане на коланите” на семейните бюджети. При управлението на Костов беше достатъчно да се овладее хиперинфлацията – и това беше сторено чрез въвеждането на валутния борд, замислен още по време на управлението на Виденов и осъществен от служебното правителство на Стефан Софиянски. Бордът спомогна да се съживи производството при наличие на готови да поемат произведеното световни пазари, както и да се стабилизира банковата система и да се върне доверието към нея, разрушено при масовите фалити на банки от пердшестващите 1997-а години.

И четвърто, българската икономика през 1997-а беше преживяла няколко години на драматичен спад и беше остъргала дъното „до кокал”. Равнището на икономиката, от което Иван Костов започна болезнените реформи, при едно разумно, последователно и силно мотивирано да успее управление донесе бързи резултати. Най-малкият подем, най-незначителният ръст на фона на хиперинфлацията, масовите фалити и съкрушаващо бързото стопяване на спестяванията на населението изглеждаше като дългоочаквано спасение и поемане на живителната глътка въздух от един корабокруширал народ. Премиерът Борисов пое управлението на държавата в разгара на световна финансова и икономическа криза, която преди да избухне, беше предшествана от почти десетилетие на бурен икономически подем и ентусиазъм в цял свят, донесъл на България продължителен икономически възход. Предните две правителства наистина си позволяваха фриволни харчове, но имаше толкова много свободни пари, че не само можеха да си ги позволят, а оставаше и нещо за заделяне.

Искам да кажа, че ако Костов тръгна от дъното и нямаше какво да губи, то управлението на Борисов беше обречено на загуби и дъна от самото начало. А това е доста съществена разлика на изходните позиции. Георги Киряков/glasove.com