Ясно е, че една ера трудно може да бъде обявена за приключила, докато не започне следващата. Живеем - от няколко дни - в наистина исторически времена. С гордост и усещане за изпълнен дълг можем да рапортуваме пред собствената си будна гражданска съвест, че българската политическа реалност излезе от ерата, която можехме условно да наречем “Кире Либерало”, за да направи крачка в бъдещето и решително да нахлуе в ерата “Яне Консерваторо”.

Не бива да ни разколебава обстоятелството, че Яне Янев има малко общо със същността, традициите и ценностите на консерватизма. Не повече общо имаше с либерализма Кире, Бог да го прости! Не повече имат изначално и НДСВ, например, (които - все пак - ентусиазирано и самоотвержено напираха първом към Европейската народна партия, а чак след нейния отказ внезапно се усетиха безсилни пред лицето на либералния нагон).

Важното е, че между самите Кире, лека му пръст, и Яне, да ни е жив и здрав, могат да бъдат открити и с просто око достатъчно паралели в натюрела, интелектуалния багаж, енергичността и всеядността, както и в онзи специфичен и самодостатъчен хъс, който е в състояние, в зависимост от късмета и конюнктурата на момента, да отведе някои субекти към висините, а други – в строго профилирани болнични заведения.

Конюнктурата на момента, която изисква от търсещите еманципация от продължителното евробитуване в сянката на ЕНП консерватори да положат извънредни усилия, за да могат да участват самостоятелно в изборите за ЕП, и - евентуално - да се сдобият със собствена група там, се оказа попътен вятър в платната на Яне… когото и без друго, с платна или без платна, от край време вятър го вее.

Консерваторите трябваше бързо да намерят свои кандидати във всички страни от ЕС, за да получат право да се явят сами на изборите. А в такива времена не се подбира много-много, в такива времена и ракът е риба, и Яне е консерватор. Той бе добре дошъл - най-вече за поизнервените на европейска и обнадеждени на своя си, местна почва британски консерватори, които са гръбнакът на иначе здравословната идея за обособяването на консервативна фракция в ЕП.

И които като поведение, лидерство и способност да генерират обществена енергия, за съжаление на един убеден последовател на политическия консерватизъм и почитател на баронесата като мен, пълзят днес твърде ниско под неимоверно повдигнатата от Маргарет Тачър летва.

От друга страна, тази тяхна внезапна бурна любов към нашенския ексземеделски витяз е добре дошла за всички нас, защото - съгласете се - няма по-подходящ символ, който да замени в сърцата и душите ни преждевременно представилия се Кире Либерало, от… Яне Консерваторо.

Ако обаче някой си мисли, че дертове са налегнали единствено европейските консерватори и останалите политически течения и партии, които ще се борят за място в следващия ЕП, то този някой много се лъже. И явно не знае какви мъки са налегнали Европейската комисия. Мъки, мъки, още нега, че и умора.

Пролет е, ще речете, няма нищо чудно в това, че в ЕК са обзети от пролетна умора. Оказа се обаче, че не сезонът е виновен в конкретния случай. Оказа се, че лекопръстата и лекокрила, живителната и жизнерадостна пролет е била заменена от Сергей Станишев и българското правителство. Те са се вживели, както стана ясно, в ролята на пролетни духчета и са изтощили до изнемога де що са успели да докопат измежду еврокомисарите.

Поне така излиза от писмото, което г-н Барозу изпроводи до др. Станишев тези дни и в което клетият европортугалец трагически изплака, че и ЕК, и европейското обществено мнение вече са обзети от умора - fatigue - да помагат на българските управляващи, да ги поучават, да ги съветват, да ги направляват, да ги водят за ръчичка, да ги дундуркат, да ги пошляпват бащински… с надеждата нашите хора да си вземат поука и да влязат в час.

Всъщност, Барозу бе доволно дипломатичен. В случая не става дума за умора. Отдавна вече иде реч за досада. Всичките усилия на европейските ни партньори да ни вкарат в пътя, наподобяват най-вече до блъскането на глава в невъзприемчива тухлена стена. Резултатът от това упражнение винаги е главоболие, а не стеноболие.

Но Пролетното духче Станишев от намек не разбира. Още недопрочел писмото, в което му бе обяснено, че уморително досажда - и ето на, досади с нов епистоларен шедьовър, в който призова: Щом не искате да ни пратите МНОЗИНА еврочиновници, които да вършат нашата работа, дали пък няма да се навиете да проводите като индулгенция поне НЕКОЛЦИНА, които да вършат ЧАСТ от нашата работа?

Клетий, клетий г-н Барозу… не знаете с какъв тип изтощително нагли и безочливи пролетни духчета си имате работа! Не сте и подозирал, вероятно, как писмото, в което се оплаквате, че Ви причиняват fatiguе, не щеш ли, ще предизвика не осъзнаване и – евентуално покаяние – а ще вдъхнови съчиняването на друго писмо, което вече няма как да породи нещо друго, освен frustration.

frustration
[fr§`strei¦n] n 1. осуетяване, разстройване, рухване (на планове, надежди); 2. чувство на безсилие / неудовлетвореност / безизходност.

Ето… това пък е най-точното описание за горчивия вкус, който остана на езиците ни след тъй ентусиазирано прокламираната предизборна коалиция между СДС и ДСБ. Като идея – хубава работа. Като изпълнение – българска.

Преди коалирането социологическите проучвания показваха бегли шансове на СДС да влезе в следващия Парламент при определени нива на избирателна активност и абсолютно никакви – за ДСБ.

След коалирането редица местни организации на СДС се оказаха категорично недоволни, а възлови сини фигури започнаха да се дистанцират… или направо да напускат партията. Днес не знаем със сигурност има ли СДС действащ и законен Устав, легитимен ли е председателят Мартин Димитров, каква стойност има подписът му върху коалиционното споразумение с ДСБ. Днес вече СДС май няма даже и имагинерни шансове да пробие бариерата, дори и да се яви сам.

Преди години, когато Сърдития Иванчо напусна СДС, за да прави друга партия, той обяви на всеослушание, че сините са останали без “душа”. Душата, оповести той, била отишла при него.

Минаха доста лета след това събитие, дойдоха наши дни. В борбата между джуджетата Сърдития Иванчо, този феноменален лидер, не бе успял в нито един момент от този период да изкара новата си партия и на сантиметър пред партията, която напусна, освен - практически - в един единствен, по-големшък столичен избирателен район.

Днес излиза, че Сърдития Иванчо все пак е съумял ако не да постигне отколешната си мечта като обездуши окончателно СДС, то поне го да обезвъздуши. И че, шапка му свалям за майсторлъка, го е постигнал не с юмрук, а с прегръдка и целувка. Нищо, че всмуквайки чуждия въздух - всъщност - не е успял да напълни достатъчно и собствените си дробове.

Много, ама наистина много ми се иска утре да се окаже, че греша в тези си наблюдения!!! Но в момента ситуацията ми изглежда точно такава, каквато я описах. И това е ситуация, която ще превърне тази година в първата изборна година, в която просто не съм намерил за кого да гласувам.

Ясно е - няма как да дам гласа си за Пролетното духче – това би било против всичко онова, което съм. Фактът че тъкмо в нишата, опразнена от Кире Либерало, мир на праха му, се пръкна сега и Яне Консерваторо, дай му Боже дълги години живот и здраве, няма да ме направи по-малко привърженик на консервативните идеи, но… А ако ситуацията около Младия Мартин и СДС - от една страна - и Сърдития Иванчо и ДСБ-то Му - от друга - не се изясни, възможно е дори да не получа законен шанс да преодолея отвращението си и да гласувам за тях.

Разбира се, остава Юнака, който продължава да лежи под тежка сянка, да пие руйно вино, да колекционира всенародна лъст и да се прави, че пази селото от Змея, поне тогава, когато не разцъква мачле с мили дружки или не дебне какво и кога се говори по телевизии и радиа за него, за да се включи пряко в ефир. Но това също не е избор за нормален човек, каквото и да ми брътви Жозеф Доул.

Май ще се наложи да се примиря с обстоятелството, че живея ако не наистина в “земен рай”, то поне в приказна страна. Пъплят ни Пролетно духче, Сърдит Иванчо, пиринченият рицар Яне Консерваторо и Младия Мартин. А на гюме дебне Юнака и, колкото и да отрича, утре може да се прегърне с Пролетното духче - разбира се, все в името я на “земния рай”, я на оцеляването на приказната страна.

Като си спомня, че си имахме под ръка хора като Филип Димитров, например, на моменти направо ми се доплаква.
Жоро Георгиев