Има ли назряващи проблеми в българската левица? По логиката на всяка нормална демократична система би трябвало да няма. БСП е членка на Социнтерна, кани се да управлява, заради което става притегателен център за всички леви кадри. Това трябва да накара левите активи да бъдат единни, подредени като за семейна снимка, щастливи и позитивни като след победа на националния отбор по футбол. Но не би. През последната седмица се разразиха скандали там, където не би трябвало да ги има.
Тъкмо по причината на очакваната победа, до момента БСП беше единствената партия, а Коалиция за България - единствената коалиция, които излъчваха единство на фона на разцепленията вдясно. Дясното все още е на парчета - СДС, ДСБ и няколко още малки партии, по чието свободно движение от коалиция в коалиция можеше да се учи урока за свободния електрон. От друга страна БСП направо изглеждаше бетонна в сравнение с НДСВ, от което постоянно се отлюспваха независими или нови парламентарни групи - НИЕ, Новото време, независими. Така за две години от 2002 г. до 2004 г. левицата изглеждаше като единствената сила, която излъчва победен марш, докато сигналът на другите беше Ес О Ес. До момента, в който започна разпределението на местата в листите.
БСП и коалиция влезнаха в първата си остра колизия точно в момента, в който трябваше просто да чакат покачването на процентите и победата. Няма да е преувеличено да се каже, че конфликтите от миналата седмица могат да застрашат така щедро прокламираната победа просто защото в очите на обществото вече липсва главното предимство за БСП - вътрешното единство и консенсуса. И то когато десните успяха да сведат свойте структури до две основни коалиции, а НДСВ отново се превърна в притегателен център за част от колебаещите се електорати заради стабилизирането на управлението.
Но все пак какъв е конфликтът в БСП и сред коалицията?
Първо - местни струтури скочиха срещу "Позитано 20" заради реденето на водачите на листите. Второ - взаимно си скочиха коалиционните партньори - комунисти и социалдемократи, заради искане за места в листите и главното, за да се изхвърлят от коалицията едни други. Скочиха си персонално и Николай Камов и Татяна Дончева в размяна на лични нападки. Нападка направи и Иван Иванов - партиец и ексдепутат от Стара Загора, но пресоли манджата и напусна БСП, вместо с дозирани критики и позоваване на вярната си партиина служба да бъде вписан някъде по листите или в проектокабинета. Хронологично погледнато, след това си скочиха отново местните структури и "Позитано" 20. Това се случи по две причини - долните места в листите, както и местата за коалиционни партньори и граждански кандадатури в тях. Местните почти преглътнаха водачите, когато им се наложи да преглътнат по-горчива чаша - не се видяха сами себе си в листите.
Това голямо пролетно наскачване, което направо прилича на кална баня, може да коства репутация, градена още от 2001 година, защото на практика няма нито един доволен от крайната подредба на листите. Много вероятно е всеки момент да се опълчат и жените и младежите от БСП, на които Станишев беше обещал повече избираеми места и реално парламентарно присъствие - нещо което очевидно не се случва в повечето листи. Средната възраст е 45, а на места като Враца например е над 60 години. А присъствието на жените е толкова символично, колкото и досега.
Най-лошото все още спи под камък, защото европейските социалисти имат практика да представляват в институциите и малцинствата - сексуални, етнически и други. Ако към БСП се отправи съвет от Европа за включване на поне един човек от гей-общността и малко повече хора от етническите малцинства, партията ще попадне в много тежки неудобства.
Първият пласт на проблема - този за водачите на листи е почти решен, доколкото по установените правила в БСП водачите се спускат отгоре, както и местата за коалиционни партньори и безпартиини граждански кандидати. Така листата изглежда нещо като матрица, в която постепенно се запълват имената на "специалните" кандидати, а другите места остават за местни кадри. Точно на тези местни кадри им пригорчава фактът, че отново директивата на "Позитано" 20 е в посока за отваряне на листите към хора от гражданските квоти и партньорите.
А от друга страна, само при масива с 31 водачи на листи виждаме висока степен на преизбираемост - само седем човека са нови имена или пропуснали последния парламент. Това подейства на местните лидери като червена кърпа на бик, доколкото се почувстваха отново в позицията да изработят "отдолу" кампанията на някой, който винаги ще е "отгоре". А в българската политика четири години е повече от вечност. Когато към това се прибавиха и граждански квоти и коалиция, местните лидери се почувстваха излъгани. Особено че в последните два парламента БСП имаше съответно 58 и 48 депутати, в която квота партийните лидери по места се брояха на пръсти и почти никой от тях на достигна до преизбиране. Освен това през 1999 г. и 2003 година на кметските избори БСП-лидерите бяха "отместени" от бюлетините за кмет заради идеята за граждански или мениджърски кандидатури. Така още от 1997 година насам почти никой местен партиен бос не е видял плодовете на своя труд. Влудяващото чувство, че и сега удобното депутатско бъдеще им се изплъзва, подкопа спокойствието и на най-хрисимите областни секретари на БСП. Трудно е да се коментира кой е крив и кой е прав в спора за местата за партийни функционери в листите - на БСП й е нужна по-добра кадрова политика и мотивация за добрите експерти. Определено в БСП съществува тенденцията за прекомерното застояване на депутати, стоящи в НС още от 1990 - 1991 г., от друга страна е тенденцията листите да се подсилват с граждански и експертни кандидатури, които обаче се атакуват от местните активи. Това създава каша, която ще се повтаря на всеки вот - така става и през 2001 година, когато битките за листите изместват центъра на тежестта на кампанията на левите от сериозните теми.
А и всъщност се вижда, че много от силните експерти на левицата отдавна "емигрираха" към позицията си на безпартиини и биха се върнали само срещу подходяща компенсация с длъжност. А другите - чисто партиините експерти явно отдавна са изгубили потенциала си за управленци - все пак са били в опозиция два мандата, а много от тях носят клеймото на правителството на Виденов. А по-успешните управленци отпреди 1989 г. са вече твърде възрастни, за да поемат партийни постове.

---

Продължава тук...