- Г-н Парамов, поводът за тези няколко въпроса е засиления интерес към Вашите публикациите в този блог, което личи от статистиката. Аз си го обяснявам, както с Вашия авторитет на експерт във финансово-икономическата проблематика, така и с някакво напрежение, което расте в обществото. Какво става всъщност?
- В информационното пространство на България през последните 5-7 години има съществена промяна. Първо тя е технологична и се развива с голяма скорост. Второ, младите хора, които преди 5-7 години бяха на 18, вече са на 25 години. Пред тях стои огромен проблем – как ще живеят утре. И трето – в България бавно, но трайно завършва т.н. третично разпределение на собствеността в средствата за масова информация.

Вие знаете за старта с мръсните пари, последван от някаква мнима маскировка на неуточнени капитали и третия етап – с навлизането на сериозни чужди инвеститори, за които имената Станишев, Костов, Заимов не означават нищо. Но този процес протича достатъчно мъчително и бавно. Ето защо българското интернет пространство се превърна в уникална трибуна не само за гражданското общество, но и за експертни мнения, които не се вписват в контролираното статукво на проваления преход. Що се отнася до моя авторитет като финансов експерт, има различни представи, някои от които твърде тенденциозни.


Едни искат да докажат, че аз съм „замръзнал“ през 1990 година и никой не е в състояние да размрази мисленето ми и моите възприятия на икономическата действителност. Други – като Румен Петков, Коприна Червенкова, Кънчо Стойчев смятат, че такива като мен не трябва да бъдат допускани до публичното пространство, за да не „изкривяват информационното спокойствие“. Те използват доводи, аргументират условия, налагат лични авторитети, само и само да елиминират изказаните от мен становища и факти, свързани с промяната в страната.

Истината в случая е другаде и тя все повече се откроява, както в политически, така и в икономически план. Яркото политическо противопоставяне вече отстъпва място на по-разумното и технократско отношение към действителността. В същото време хората все повече осъзнават, че в последните 8-10 години са били манипулирани и лъгани, както от управляващите, така и от техните трубадури. Много семейства в България си правят ясна равносметка в сравнителен план за годините на прехода. Възниква огромно напрежение по линията очаквания-реалности.

Формира се усещането за крещяща несправедливост, свързана с уникалното забогатяване на 1-1.5% от населението. Това, образно казано, са около 1000 фамилии с тяхното обкръжение и много сложно преразпределяне на собствеността. Социалната съставляваща при реализацията на фондовете е нулева, а липсата на контрол и кражбите – уникални. Абсурдно е социалната система на страната да бъде командвана от лобистки кръгове. Здравната каса вече 10 години няма завършена информационна система за връзка с болничните заведения и аптеките. Това означава, че група хора определят, кой колко ще се лекува и кой колко ще живее…

Абсурдно е отношението на държавата към ромите. Геноцидът върху циганите, който Костов стартира, ще доведе до много сериозни национални изкривявания по много направления. Напрежението, от еднопластово и чисто икономическо, в следващите години ще стане многопластово – ярка бедност с допотопни цигански гета, огромна безработица, структурна и технологична криза. Това е образец на държава от латино-модел, със силно мафиотизирана политическа класа, която заради своите зависимости от годините на прехода, е импотентна да роди друго освен – напрежения, олгирахия, наркомания и слаба държава. Необходима ни е не частична, а всеобхватна операция „Чисти ръце“, колкото и политиците да се опитват да я отложат.

- Бихте ли описали най-общо развитието на финансово-икономическата конюнктура на така наречения преход – как виждате нейното движение – като резултат от естествените закони на пазара, като следствие от визии на отделни личности, или като марионетъчен продукт, дърпане на конци отвън и отвътре?
- Ние нямахме и нямаме единна политическа и национална стратегия за регламентации при промяна на собствеността. За 20 години станахме свидетели на всякакви извращения. Ако имахме дори някакви, дори да са спорни, параметри за първоначалното натрупване на капитала, бихме могли да говорим за някаква благоприятно конюнктура изобщо. Вместо това предпочетохме произвола и хаоса. В политически план Костов имаше добре намерения, умения и сила, но не свърши добре.

Царя се помъчи чрез някакви мъдрост и спокойствие да ни приобщи към една цел, но не успя. Тъй като при него още на шестия месец започнаха да крадат безскрупулно – още със замяната на дълга. Станишев нямаше никаква визия. Той искаше да бъде министър-председател, заради самата идея, а не заради България. Това си беше негов, личностен проект, който някои среди успешно използваха.

При тези разнородни, нестиковани към определени ценности, политики и личности, е изключено да се изработят целеви критерии. Тяхната липса елиминира държавността, а оттам насетне идва хаосът. В началото на пазарната реформа се работеше /както правилно отбелязвате във въпроса си/, по пътя на личностната визия – тази на Андрей Луканов. Но Луканов никога не е фетишизирал условията за натрапеност или непоследователност. Преминахме през съгласуването с МВФ и Световната банка, както и през стартовия експеримент Ран-Ът. Но 6-7 години по-късно Мултигруп измени на стила „първоначално натрупване на капитала“ и реши чрез политическо инженерство, т.е. чрез парламента, да подмени управленския елит.

Луканов осъзна грешката си. Но нямаше време за втори етап и той не се състоя. Костов, вместо да формира и еманципира интелектуален базис за промяната, тръгна да елиминира средната класа. Той ликвидира всички, които можеха да формират производство и да дават заплати, защото били червени. Заложи на методиката – Славчо Христов. Но тя по-същество е първобитна, защото едно е да печеш кебапчета, друго е да управляваш „Медет“, „Кремиковци“, „Горубсо“, „Балканкар“ и т.н.
Тръгнахме по пътя на най-елемнтарното противопоставяне – да се отнемат средствата за производство от червените и да се дадат на сините. Това, както сами видяхте, не увеличи производството, а го ликвидира. Вместо да ограничи влиянието на стартиралите в управлението на икономиката, Костов ги изхвърли от заводите и назначи там неговите копои. Те нямаха понятие от производство, разбиха материалната база, занесоха малко пари на „Раковски“134 и изнесоха читави машини и съоръжения в чужбина.

Така се оформи гръбнака на днешната олигархия, а нататък всичко е известно. И Луканов, и най-добрия му ученик Костов, не успяха да предвидят основни психологически моменти в етапността на отношениета управляващ-подчинен. У нас подчиненият по правило гледа на управляващия с омраза. Това днес се вижда още по-ярко, тъй като управляващия е вече много богат. Раздаването на активи от предприятията на английските работници /включително по времето на М.Тачър/, не е нещо случайно. То е насочено към ограничаването на първичната омраза, която нископоставените индивиди изпитват към тези, които ги управляват.

Бог да го прости Ал. Божков казваше – „По-малко държава, по-добре“.
Но това се отнася за 1000 семейства днес. А как ще живеят те при тази обкръжаваща ги бедност?

Не случайно „класикът“ на новата българска социология Андрей Райчев заяви, че „натрапването на омраза към богатите хора е уникална вреда за обществото ни“. Да, вреда е. Но кой създаде условията за появата на тази омраза. Не бяха ли това манипулаторите на прехода, които отритнаха държавата с нейния силен контролен стожер? При развитието на финансово-икономическата конюнктура в периода на прехода, положителните етапи и тенденции бяха умишлено и целенасочено елиминирани. В името на удобния хаос. При този грешен старт не можехме да очакваме други резултати.

- Как гледате на мрачния сценарий, който разви Нуриел Рубини на форума в Давос, прогнозирайки, че еврозоната може да се разпадне до две години? Къде са слабите места на еврозоната?
- Нуриел Рубини, Ричард Шмалензи, Ръдигър Дърнбуш, Стенли Фишър и още няколко гении в икономическата наука, предупреждават, анализират и излагат своите мисли от уникални позиции. Това са позициите на голяма компетентност, свободата да разсъждават на глас и абсолютната им независимост. Много често техните трактовки не се възприемат веднага, но впоследствие се засича дългата им връзка с действителността и някои зависимости, които не са били отчетени, за да се направи точната прогноза.

Да заявиш, че Еврозоната може да се разпадне до две години, и то в центъра на форума „Давос“ е твърде смела постъпка.
Нека видим какво е положението към днешна дата.
Гърция, Испания, Португалия и Италия имат огромни дефицити. Безработицата в Испания и Португалия ще достигне 20%. Гърция е с дефицит от 14%, но като прибавим още 3 процента скрит, реалният надвишава 17%. Гърция трябва да получи автоматично 25 милиарда евро, само за да балансира първото полугодие на тази година. Испания, Португалия и Италия към второ полугодие ще бъдат в невъзможност да отчисляват на 100% вноските си, за да участват в преразпределението на средствата от Евросъюза. А на този етап пари за тях няма откъде да дойдат.

Може да прозвучи невероятно за вашите читатели, но Великобритания е в тежко състояние, което не помни от 1940 година.

Първата криза на доверието още не е отминала, а се надига втора вълна. Това говори за предстояща криза с тежък депресионен характер на Острова. Същността на кризата във Великобритания ще бъде формулирана по друг начин, не просто като временната финансова ограниченост от 2008-2009 година. Тя ще се превръща в криза на доверието към възможно най-стабилната финансова система в света.

Кризата на доверието в Лондонското сити, огромната безработица в Мадрид, Лисабон, ограниченото потребление и новата безработица в Гърция ще принудят Европейската централна банка да търси друг модел за стабилни паритети в Европейския съюз. Днес Германия, Франция, Холандия и Белгия не могат повече да бъдат онези донори, за да парират големите различия в интересите на еврочленките. Европейската валута може да остане стабилна, ако еврочленките имат хармонизирани бюджети и програмите им не поставят по съмнение различията в БВП и темпа на потребление. Ако потреблението се запази на настоящото ниво, ще са нужни огромни средства за дефицитите. Кой ще погаси тези дефицити?

Засега се наблюдава едно тихо, по-скоро „загадъчно“ надлъгване при големите европейски държави.

Техните политически ръководства не могат веднага и с магическа пръчка да намалят бюджетните пари, които се даваха през последните 5-7 години за поддръжка на потреблението. Но тези пари вече ги няма. Няма го огромния износ, няма ги онези курсови разлики, които стопяваха до 10% от стойносттите на големите национални валути. Китай до преди 5-7 години все още се утвърждаваше на пазара, а сега действа с пряка икономическа инвазия, много директно и безкомпромисно. САЩ, след причинените вреди през 2008 г., вече не искат и да чуят за инвестиции в Европа, защото именно от Холандия и някои кръгове в Лондонското сити тръгна кризата. Отказът на Обама да отиде през май в Мадрид на голямата среща по перспективите пред Европа, говори, че САЩ отправят директно послание – „Европейците да бъдат така добри да пребалансират икономиките си така, както вече им е по-изгодно“. А по-изгодното в случая е да разделим условните загуби между Федералния резерв на САЩ и Европейската централна банка. Ала това няма как да стане, тъй като дефицита в САЩ е на предела. Двете войни в Ирак и Афганистан в следващите 3 години ще глътнат нови 2.5 трилиона долара, които като БВП, темп на производство, външнотърговски операции и накрая чист доход – ги няма. Ако САЩ заложат отново и само на дефицита, това няма да прозвучи сериозно. При това положение, следва промяна в матрицата на валутите. Може би това има предвид Нуриел Рубини, когато поставя под съмнение ЕЦБ. Промяна в матрицата на валутите означава големите икономики в света да се съгласят на нова, глобална договореност и на нов международен валутен фонд с други приоритети.

Това е икономическо земетресение от 9.9 бала.

В тази обстановка, възможните политико-икономически ходове би трябвало да бъдат в посока поетапни промени и насочване на икономическите интереси на отделните държави към нов тип взаимоизгодно икономическо сътрудничество. За ЕС преразпределението все повече ще се основава на приноса от участието на отделните страни. Това е изключително притеснително за България, тъй като заради глупаво политическо ръководство, ние сме във възможно най-лошата позиция. Но това е друга, още по-неприятна тема. Питате ме за слабите места в Еврозоната. Те са много, но най-фрапиращите са свързани с производството. Ами погледнете България, въпреки че не сме в еврозоната. Никой от нашите водещи премиери за последните 20 години не се е интересувал от производството.

В европейски мащаб, да се дефинират разликите в производствените разходи, като се проследят дългосрочните средни с кривата на дългосрочните пределни разходи и да се види изгодата, е възможно най-трудната задача. В момента ние, в България /и не само тук/ в редица сектори възпроизвеждаме загуби. Въпросът за икономиите и загубите при общоевропейските производствени мащаби се превръща във фундаментален. Когато вървите от запад на изток, ще забележите, че колкото по-слабо е развита материалната база, толкова по-трудно може да се оцени положения труд, изравнен и платен с единна валута. Ако направите същия преглед от запад на изток в САЩ, ще видите, че разликите в материалната база са далеч по-малки. А това улеснява развитието на тяхната единна валута.

Тоест, американските икономисти трудно биха приели, че 28-30 държави от ЕС, при толкова големи разлики в базите за производство, ще успеят да разпределят интересите си чрез единна валута.

Мрачният сценарий на Нуриел Рубини е съвсем реален. Дано не се случва, защото България ще консумира огромни негативи.

Да се надяваме на европейската солидарност, която трябва да бъде осмислена в Брюксел. Необходима ни е помощ, не просто финансова. Необходима ни е помощ за промяна, дори това да стане с институционална принуда отстрана на Европа. Иначе еврозона няма да видим.

- Какво е вашето мнение по прогностичните модели за световната криза– модел V, модел W, или има вариант тя да прерастне в световна депресия с дълъг хоризонт – 15-26 години?
- До този момент няма прогностичен модел за функционирането на световната икономика, който да предвиди в детайли евентуална криза и нейното развитие. Азиатската криза от 90-те показа, че световната икономика е твърде вариабилна и трудно се подава на точна прогноза, която да послужи за защита.Стана ясно как за много късо време част от капиталите „емигрираха“ на запад, макар и със загуби от над 60-65%. На база азиатската криза, бе предугадена донякъде и настоящата. Но тя се разрази така мащабно, както никой от учените не очакваше. Ако вземем резултати от тази криза за пример и добавим ефектите от едноактни кризи като тази в Залива, можем да прогнозираме и други изходи. Според мен най-важното е скоростта в развитието на кризата. Забелязва се общо правило, че тази скорост, съотнесена към реалното време за разплащията в света, вече шокиращо влияе върху рисковите инвестиционни банки. В световните финансови центрове вече се нуждаят от много по-точна информация за своите клиенти,отколкото преди. И тъй като светът вече е „едно голямо село“, всяка инвестиционна банка се нуждае от информация за предрисковите си инвестиции, а това ще ограничи времето за преливане на капитали, оттам и намирането на свободни пари. Светът бавно, но трайно попада в свредела на държавната регулация на свободните пари, с цел да се гарантира държавния интерес, както и безрисковото кредитиране. Забавеното движение на свободни пари към рисковите играчи, нарушава утвърдилия се и търсен баланс за разпределение на евентуални загуби при рисковите производства. Те, от своя страна, бавят определени поръчки, а оттам и т.н. новооткрити, непланувани работни места. Голямата тънкост на новото време е прогностичен модел, който да предвиди вероятния изход на малка, мултиплицираща се криза в посока голяма криза. Такъв модел засега не е дефиниран, тъй като няма правила, по които инвестиционните банки решават да задействат своя огромен паричен ресурс.

Но се откроява една особеност, която днес твърде малко се коментира.

Страните със свободно пазарно стопанство все повече обръщат поглед към елементи на плановата икономика. На места този стремеж е явен, а другаде се прокарва през медиите. Разкриват се правителствени програми, чрез които се търси гаранция за успешен растеж – активен и гарантиран БВП и социални програми, отговарящи за общественото спокойствие.
Колкото и да не ни се иска, трябва да признаем, че богатите държави вече се „самозатварят“ с регулационни механизми и контрол, които им гарантират по-голямо спокойствие по отношение вътрешните резерви от отделни валути. Ако тази тенденция продължи и се разшири, можем да допуснем, че до 20-25% от свободните пари в света ще бъдат ограничени. Изземането на ? от свободните пари драстично ограничава тезата за свободен пазар, което ще определи друг ход на световната икономика. Точно тук е важно да отбележим, че както и да гледаме на световната криза – в модел V, или в модел W – самият стремеж за ограничаване движението на свободните пари в свободни пазари, вече предполага елементи на депресия. Ако самозатварянето на държави с развити пазари наложи сериозни инвестиционни ограничения, скритите малки депресии в отделни зони със слаборазвити държави биха се превърнали в дългосрочна, а след това в световна депресия с дълъг хоризонт. Защото тогава първичната криза се превръща във вторична, третична и т.н. Показателна е ситуацията в Обединеното кралство – свърхнарастналото потребление не може да се поддържа от изоставащата икономика. Все по-сериозно се очертава конфликта между произведените в Китай стоки и намаляващите работни места в Англия и Шотландия. Кризата на доверието, която в перспектива предизвиква вторична криза заради ограничения финансов ресурс, неизменно прераства в световна криза, която за разлика от други, краткосрочни спадове, би предизвикала световна депресия. При възникването на подобни условия и при днешните високоорганизирани технологични връзки, трудовия пазар ще пострада най-много.

- България може ли да избере някакъв сравнително универсален стопански модел, който да я предпазва от кризата, независимо как ще се развие тя? Съществуват ли устойчиви политики въобще, или трябва да се върви по конюнктурата?
- Универсален модел, по който ще се развива кризата няма! Моето категорично мнение, е че сега всеки ще трябва да се спасява поединично! Звучи тежко и стряскащо, но това е положението.

Гърция направи дефицит от 25 милиарда евро. Тихо, спокойно, без много шум елините ни затвориха АЕЦ „Кодлодуй“, направиха си стандарт на живот, а сметката сега е обща. Ние тук, с Милен Велчев и Орешарски се реехме в облаците на утопичния излишък. И какъв е резултата от него – глад и бедност. Написах няколко статии по този въпрос. И Софиянски писа. От 2001 до 2009 -та – за осем години по 2 млрд. лева годишно можеха да отиват само за ускорена доходна политика. Големите „глави“ тогава доказваха, че това е невъзможно, че трябвало да се гони излишъка, а доходната политика била за след това.

Забележете, фамилията на Милен Велчев за 21 месеца построи на 79 декара 79 000 кв.м. покрита хотелска площ. А България в пропорция за доходите е след Македония.
Кризата беше ясна още от края на 2007 година, след като лобитата на американските икономически мастодонти провокираха холандците. Обама отказва да дойде през май в Испания не заради испанското председателство на ЕС. Причината е, че именно в Европа се провокира старта на кризата, от която в Америка за 4 месеца загубиха 1.170 трилиона долара. А за последните 16 месеца закриха 27 елитни банки. Обама ще иска подкрепата на Китай, но не и базова равнопоставеност с ЕС. Кризата ЕС-САЩ тепърва предстои, защото ако Китай субсидира дефицита на Щатите за 2010 и 2011 г. , доларът ще скочи с 20 % и ще изяде целия ефект от износа към тях.

Що се отнася до България – кризата у нас е с четириъгълна форма, така да се каже.
Първо – нашият външен дълг расте твърде сложно и неуправляемо.
На 24.07.2001 г. при Иван Костов брутния външен дълг е 9.756 300 млрд. евро.
На 17.08.2005 г., при Симеон е вече 13,891 900 млрд. Евро.
На 31.07.2009 г., при Станишев е вече 35. 402 400 млрд. Евро.
Външният ни дълг е 105-110% от БВП, в зависимост от точността на изчисленията.
Второ – БВП, за който става дума, не е детайлизиран, което влияе върху точния бюджет, размера като процент от текущата смека и пропорциите в икономиката.
Трето – парите /М1 – широките пари/ и оборотните пари, неточно отразени от статистиката и БНБ, не дават възможност за детайлна сметка на евентуалните приходи в бюджета. Приходите в бюджета са правени по методиката на съкратените прогнози и през май ще разберете, че това е така. На правителството му трябват свежи пари – сега и веднага, но икономиката не работи, няма износ, няма внос, няма ДДС, няма отчисления.
Четвърто – към тази огромна азбучна истина трябва да добавим и елементарните хитрости, които се правеха от БНБ в последната година на Станишев. Тези магии в един определен момент, като разчети, ще станат известни не заради дребни различия по сетълмена, или забавени разлики по резерва. Те фрапантно ще гарантират разлом в в баланса на интересите между правителството и БНБ.

В заключение – аз изобщо не считам, че съществуват някакви устойчиви политики по кризата, а че скоро ще дойде време да се отвоюва ден за ден кякакъв устойчив финансов стабилитет.

Много остро стои въпросът колко пари ще усвоим от Европа и как ще дадем заявката си за ERM 2.

- Според една статистика в средите на световното експертно общество най-големия процент на хората, които бягат от публично-политически кариери, се пада на финансистите. Защо е така – частният бизнес им плаща по-добре, или има и други причини?
- В Япония, за да станеш финансист, или банкер трябва да имаш най-малко четири различни длъжности за 11 години стаж. Като едната е задължително в реалното производство, на ръководна функция, се не по-малко от 10 подчинени. В Англия има примери на другата крайност – млади, необременени хора, при много добра теоретична подготовка, след 6 месеца работа без заплата, заемат длъжността на финансист, банкер, търговец или брокер. Работата във финансовата област е сериозна и много отговорна обществена дейност. Някои я възприемат като лично дело, но това, според мен не е така, защото един емблематичен банкер е лицето на стабилността в обществото и стабилността на традицията. Границата между публично-политическата кариера и тази на банкера и финансиста е почти невидима, макар че разликата в заплащането е 1 към 20, а понякога 1 към 35 в полза на банкера. Твърде сложни са условията, при които у нас стартира формирането на банкерското съсловие. Дваж повече това важи за хората, които се отдадоха на политически кариери.

Ние сме в етап, когато частният бизнес плаща за политика, защото само от политиката могат да се изкарат много пари.

Там са „заменките“ и там всеки даден рушвет се връща стократно.
Не, че го няма и в цивилизованите държави, но тези практики и личности са постоянно притиснати в ъглите на обществото. Там наказанието и назиданието е стократно по-голямо, а срутеният авторитет означава финансова смърт. Когато издигнем публично-политическата кариера като представителна и знакова, колкото е тази на банкера, вече ще имаме друга нагласа. А сме го имали – нека си смомним само Ат. Буров, Губиделников и други дейци, банкери и политици, които възстановиха Третата българска държава в Европа по достоен начин.

Живко Желев/robstvo.wordpress.com