Години наред ни залъгват, че престъпността нараства, понеже хора с висящи дела се разхождат по улиците, а съдът работи бавно и дори си позволява да постановява и оправдателни присъди.

Нито едно управление не призна, че борбата с престъпността е въпрос на политическа воля. А нарастването й е обусловено основно от икономически, социални, образователни, културни фактори, и не на последно място, но в значително по-малка степен от работата на правосъдната система.

Забрави се, че ниско ниво на престъпност има само в тоталитарните общества.

Дори и в тази ситуация, вместо да ангажират потенциала си за реална и ефективна борба с престъпността, полицията и прокуратурата се концентрират върху търсене на виновника за неуспехите си другаде. Или се занимават с дела, често преследващи икономически или политически цели.

Тази безсмислена дейност демотивира и голяма част от професионалистите, работещи в тези структури.

Пълното им единодействие не е в разкриването на престъпленията и събирането на доказателствата, а в непрекъснатото и шумно неодобрение към действията на съда и публичното му охулване. Като основен и почти единствен проблем в борбата с престъпността се афишира, че полицията хваща бандитите, прокуратурата дейно ги разследва, но понеже не може да ги арестува, не успява и да докаже обвиненията си, лошият съд не само ги пуска от ареста, но понякога и ги оправдава.

Постановяването на оправдателна присъда или освобождаването от ареста се представя като поредно доказателство за корупция или поне за някое друго престъпление.

Последните дни донесоха нов пример в подкрепа на тази теза. Срещу заместник-министъра на правосъдието Марио Димитров беше повдигнато обвинение, че е отменил заповед за полицейско задържане. При това – три години след повода. И неотменимо се поставя въпросът:

- Защо се обявява за престъпление освобождаването от ареста на лице, което полицията е била длъжна да освободи след няколко часа?

А също:
- Може ли да има престъпление, когато е прекратено незаконно посегателство върху основното човешко право, гарантирано и с конституцията – правото на свобода?

- И с какво са накърнени интересите на обществото в случая, за да се защитят те чрез наказателната репресия срещу съдията?

- И ще реагира ли прокуратурата с такава активност на сигнал на гражданин, че някой в нарушение на закона е задържан в полицията не 24, а 30 часа?

Случаят “Марио Димитров” просто не трябва да съществува като “дело”. Но ако разследването продължи и се стигне до произнасяне на съд, струва ми се, отново ще се срещнем с обяснението за “лошия съд”, раздаващ опрощение.

И ... ще останем в омагьосания кръг, който ни чертаят години наред, вместо да погледнем най-накрая към реалните проблеми в борбата с престъпността:
1. Защо полицията, вместо да се оплаква, че “лови бандитите”, а после съдът ги пуска, не направи анализ на грешките в работата си, опорочаващи понякога всички доказателства?

2. Защо не си постави въпроса в колко от случаите показността на полицейските акции е провалила събирането на години доказателства или е “предупредила” съучастниците?

3. Дали причина за постановяване на оправдателни присъди не е и най-непринуденото унищожаване или подминаване на следите при първоначалните огледи?

4. Защо спазването на законоустановения ред за събиране на доказателства се смята за излишен лукс?

5. Не е ли време да се възстанови принципът, че дали гражданинът е виновен или не, може да каже само съдът с присъдата си, а не МВР с публикуването на името му в бюлетина си или с фотографията му с белезници?

6. Не трябва ли ефективността на полицията да се оценява по влезлите в сила присъди, а не по регистрираните престъпления.

7. Вместо непрекъсната борба със съда не трябва ли МВР да се бори за повишаване квалификацията на своите кадри? И за прочистване на редовете си?

Със затворени очи за проблемите си, не само професионални, е и прокуратурата.

Нищо не пречи на обвинителите да събират доказателства, макар “престъпникът” да не е задържан. Според приетите от България европейски стандарти “задържането под стража” на лице, за което няма влязла в сила присъда, следва да бъде изключение, а не правило.

Задържането много рядко е от полза за доказване на виновността. В най-добрия случай се постигат самопризнания, които не са достатъчни да обосноват осъдителна присъда. Практиката показва, че твърде често самопризнанията, като цена на свободата провалят изцяло разследването.

В миналото бе популярна следователската шега “най-мразя да признаят, защото ми пречат да го докажа”.

Ако има доказателства, виновният ще бъде осъден независимо от позицията му. Проблемите в същинската работа по разследване и доказване на престъпленията остават встрани. А централен проблем по делата се оказва не доказано ли е обвинението, а задържан ли е обвиняемият.

Този измислен проблем се натрапва на обществото вече с години, като се измества вниманието от реалните измерения на професионализма.

1. Върху дейността на прокуратурата по повдигане на обвинение у нас не съществува възможност за контрол. По тази причина сме на път да влезем в книгата на Гинес като единствената държава, в която всеки оцелял гражданин има наказателно дело. В средите на българския бизнес липсата на обвинение вече се приема като недостатък и белег на неблагонадеждност и безличност.

2. Не е ясно кой и по какви критерии обявява някое дело “от особен обществен интерес”, което предполага много усилия и средства при разследването. Още помним делата “от особен обществен интерес” срещу държавниците до 1989 година, които завършила с оправдателни присъди или прекратяване. Равносметката от тях е платени десетки хиляди за експертизи, заплати, а сега и обезщетения. Плаща ги данъкоплатецът.

3. Не е тайна актуалното разпореждане прокурорите да поддържат обвинения дори когато са убедени в тяхната несъстоятелност и да пускат протести срещу всяка оправдателна присъда, дори да я намират за правилна. Тази безсмислена дейност демотивира, отнема време и поглъща огромни средства от бюджета на правосъдието.

4. Водят се множество дела, за които още с образуването им е ясно, че ще завършат с прекратяване или с оправдаване. Често те целят единствено заветното изречение във вестника “Лицето Х е привлечено като обвиняем” и продължаване до безкрайност на делото преди внасянето му в съда или прекратяването му.

До момента обаче не е направена сметка колко народни пари са похарчени напразно в тези случаи и колко се плащат като обезщетение на незаконно обвинените.

Може би този проблем следва да измести вечния рефрен за лошия съд. Защото лош или добър, съдът работи с доказателствата, които му предлага обвинението. Постановява акта си след публично разглеждане на делата, в условията на реална състезателност. Въпреки ниския обществен рейтинг и липсата на комфорт от непрекъснатите атаки съдът в преобладаващата си част не допуска общественото мнение, нерядко изкуствено създава и обслужващо цели, чужди на правосъдието, да влезе в залата. И така да превърне правосъдието в линч.

Ина Лулчева
в-к “24 часа”, 1 юли 2002