В голямото приказване на тема СДС тези дни, пък и изобщо през последните 2 години повечето агресивни критици проявяват специално нахалство. Натрапчиво се повтаря, че СДС е в криза. Кършат се пръсти, лицата се удължават, бърчат се вежди, повишава се тон. Изобщо, нервничи се.

С право, криза наистина има. И загуба на доверие, и отлив на членове, симпатизанти, избиратели. Само че защо тази тревога някак не звучи достоверно, граничи с притворството, а и не печели привърженици. Може би защото изпълнителите преиграват. Може би защото премълчават едно и изопачават друго.
Вече 2 години, но особено напоследък и външните, и вътрешните критици на ръководството на СДС акуратно премълчават въпроса за произхода и причинителите на кризата в СДС. Като хора, които колкото повече и по-високо говорят, толкова по-силно вярват в собствената си фикция, те описват кризата като появила и разраснала се сега, по причина на действията или бездействията на сегашното ръководство.
Нелепо е чак толкова да се разчита на къса памет. Не че загубата на спомена не е присъща по нашите махали.

Спотаеният въпрос всъщност е крайно неприятна поредица въпроси: кога, как, защо и поради кого започна кризата в СДС?

Започна по време на управлението на СДС

Започна въпреки безспорните изключително сериозни постижения, които действително смениха историческата перспектива на България. Но заради изключително сериозните грешки, с които същото това управление на СДС омаскари собствените си добри дела. Забелязват се, коментират се на маса и се помнят опущенията, които хората наричат безобразия. Доброто се забравя, не се забелязва понякога дори. Сега, като влезем в НАТО, мнозинството ще си мисли, че заслугата е на Соломон и Симеон, няма да си спомни за 4-годишните усилия на СДС.

А колонката на причините за кризата е дълга: не бяха пипнати с пръст бандитите от шайката около Виденов (и хората си казаха: това мирише на сделка); не беше потърсена отговорност от грабителите от банките и пирамидите (и хората си казаха: ясно, на тия не им пука за ограбеното от нас); политическите престъпници от миналото бяха забравени (и хората си казаха: ами да, те всички произлизат от БКП)...
И още грехове, каквито хората не прощават:
нежеланието или неспособността да се поправя конституцията, тежкото табу върху дерибейщината в бездействащата съдебна система (заради рахатлъка на "нашите" юристи), започната и докарана под кривата круша история с досиетата (сигурно заради някои полунаши, полуненаши хора?)... Ами извадените от нищото, несъществуващи дотогава в природата "супер"икономически и финансови експерти, издигнати до най-приближени любимци, а после, та до днес гонени като смъртни врагове? Ами изумителната безотговорност да се остави организационното изграждане, стабилизиране, развитие на партията СДС в ръцете на един личащ си от птичи поглед алчен тарикат и мушморок? Ами ояждането на тоя и оня - продължаващи демонстративно да се перчат с парите си до днес, макар да са в дълбока опозиция? Ами унижението спрямо хората, организирано от двете емблеми на СДС, двамата политически мъже с водещ рейтинг на популярност, които я докараха дотам да не си казват добър ден пред цяла България?...

И всичко това с презрение и без обяснение към тълпата избиратели - и преди, и по-после, и сега.
И това не е целият списък на причините за кризата в СДС. Началото му започна да се пише скоро след омайващата победа през април 1997-а, първият пик беше 2 години и половина по-късно. По-скромните и тихите се правеха, че не забелязват. По-важните и силните не виждаха и не чуваха.

Те и сега не искат да знаят, че кризата в СДС започна от тях
Защото беше криза на доверието. Хората и виждаха, и чуваха, и размисляха, и страдаха. Беше криза на вярата, на илюзиите, на волята. Накрая, през 2001-а, кризата стана непреодолима. Не е било съзнателно, но беше грозно. Пак бяха унижавани седесари, пак им се обясняваше, че от политика те не разбират и трябва да изпълняват команди, пак им спуснаха централно кандидат-депутати, повечето от които за тях, хората, бяха причинителите на кризата. После кризата приключи, защото дойде катастрофата.
Днес всичко това се премълчава. И в употреба влиза преиначаването. Всичко, което трудно се върши, за да се излезе от кризата, или се крие, или се изкривява. Повтаря се - без факти, без аргументи, монотонно: това, днешното СДС, няма политика, няма кауза, няма визия, няма отговорност, няма уважение, няма лидер... Лъже се: няма програма, провалената от СДС далавера в София не е провалена и е петно, СДС слугува на лошите в столицата и те са го яхнали, нашите тайно се целуват с "царете". Има и трогателни упреци: Пловдив е в провинцията, 9 областни града са малко, 10 са много повече...

Намерението е грозно, но прозрачно:

ако не бъдат навреме и "правилно" обърнати нещата в партията, после някои, макар и малко, ще станат депутати, а други - никак. Този е моторът на тревожната грижа, която шумоли из медиите, защото се страхува от дебата вътре в партията.
Възможно е късогледството вече да е кривогледство или слепота, да не подлежи на лечение. Ако преди 5 години не си почувствал как сам си раждаш твоята криза, как сега да разбереш, та и да признаеш, че друг се опитва да излезе от нея.
Панайот Денев
в-к “Сега” ,10 януари 2004 г.