Половин век атеистичната държава издигаше пантеони, почиташе своите светини, установяваше нови празници. В това време Българската Православна Църква живееше своя живот, но този живот бе единствено литургичен, без социална мисия, без просвета. Разрушена бе връзката между богословие, богослужение и благочестие.

След ноември 1989г. светски празници почти не останаха и се върнахме към църковните. Но за съжаление отношението ни към църковния празник си остава същото – потребителско. Православието ни като че ли се изчерпва с това да ядем прасенце на Коледа, да се обкичим с върба на Цветница и да запалим свещ на Великден.

А в църквата всеки ден се празнува паметта на един или друг светец, празнува се определено събитие. Православният християнин не консумира празника, а го живее. Той не чака Коледа или Великден, за да отиде на църква. Затова и е малко печален патоса на всеки, който се изживява като православен само няколко дни в годината. Или още доста трябва да се учим, особено децата и разберем що е ПРАВОСЛАВИЕ.

Болен въпрос, болен като цялото ни общество. Защото всички уж са съгласни, че православната ни християнска вяра единствена може да възроди добрата стара нравственост на народа ни. Вече 12 години всички правителства все обсъждат, предлагат, имитират загриженост към въвеждане на вероучението, като задължителна дисциплина в училищата. Причините са ясни – дълбоко вкорененото в душите им безбожие, на което те са възпитани, когато са били комсомолски и комунистически деятели /зер мнозинството от тях във всички страни на парламента и във всички етажи на властта са все “бивши”/. И какво да правим ние обикновените българи, обикновените християни? Какви форми на въздействие ни остават? Почти никакви, те ще си правят каквото им е угодно или каквото партийното ръководство им нареди. Но ние не трябва да се отчайваме, защото то отчаянието не е позволено на християнина. Явно както за всичко останало така и за това ще трябва да започнем натиск върху този парламент и Министерството на просветата. Независимо колко още ще седят на удобните си кресла, ние трябва да започнем и неотстъпно да настояваме за въвеждане на вероучението. Всеки родител, ученик, семейство, от всеки, който милее за настоящето и мисли за бъдещето на народа ни настоява и пиши писма до управляващите!

За да спре тази пагубна лавина от безверие ни трябва много вяра и християнска нравственост. А вярата като че ли за много от нас е “последна сламка” в трудното време на оцеляване.

Ангел РАДИЛОВ