Привържениците на възможно най-широката коалиция често се позовават на опита от войната в Персийския залив. Разликите обаче са твърде големи. Войната в Залива бе предизвикана от ясен случай на агресия, който заплашваше Саудитска Арабия, а нейната сигурност бе оценена като изключително важна от двама последователни американски президенти от различни партии. САЩ решиха да спънат авантюрата на Саддам в малкото оставащи месеци преди лятото, когато горещините щяха да направят сухопътната операция невъзможна. Няколкостотин хиляди американски войници бяха изпратени още преди първото усилие за сформиране на международна коалиция. Тъй като САЩ очевидно щяха да действат и сами, ако се наложи, за всички останали участието в коалицията бе единственият възможен начин да се повлияе на събитията.
Пътят пред сегашната коалиция е много по-неясен. Президентът Буш често дебело подчертава, че е решен да продължи антитерористичната кампания докрай, дори извън Афганистан. Когато трябва, той ще допълни политическото си заявление с конкретни предложения. Това ще е моментът, когато ще се изясни съставът на същинската коалиция. Вероятно ще има неразбирателство какво трябва да се разбира под убежище за терористи, какви да са наказанията за несъобразяване с общите мерки, кой, как и защо да използва военна сила.
Точно както при войната в Залива заплахата от едностранни американски действия укрепиха единството на коалицията. Затова и във войната срещу тероризма е необходима решителност от страна на САЩ и техните най-близки съюзници. Твърдата стратегия става все по-важна с появяването на иологически оръжия в арсенала на терористите. Абсолютно задължителни са и ревантивните мерки. Държавите, за които се знае, че притежават такива съоръжения и някога са ги използвали, трябва да бъдат задължени да допуснат строги и всеобхватни международни проверки, като изпълнението трябва да се гарантира със съответни механизми. Това се отнася най-вече за Ирак, който отдавна заплашва всичките си съседи, а и притежава химически оръжия. Съществуват условия за международна подкрепа на една по-твърда политика. Нападенията срещу САЩ доведоха до невероятно сближаване на интересите на основните световни сили. Никой не иска да остане уязвим към сенчестите групи, които никнат навсякъде от Югоизточна Азия до подстъпите на Европа. Малцина могат да им се ротивопоставят сами. Съюзниците от НАТО сложиха край на дебатите дали пактът е необходим след края на студената война. Азиатските ни съюзници - Япония и Южна Корея, демократични и индустриални страни, също споделят това убеждение. Индия, изправена пред огромната заплаха на ислямския фундаментализъм, може много да загуби, ако не следва общия път. Русия вижда полза заради бунтовните си южни територии, населени с мюсюлмани. Китай има подобен проблем в западните провинции, а и се надява да сложи край на световния тероризъм преди Олимпийските игри в Пекин през 2008 г. По парадоксален начин тероризмът създаде усещане за световна общност - нещо, което не се удаде на теоретичните призиви за световен ред. В ислямския свят отношението към проблема е двузначно. Много ислямски страни, въпреки своите опасения от фундаментализма, са ограничени във възможностите си гласно да подкрепят борбата срещу тероризма поради отрицателните астроения сред общественото мнение. Неколцина може би дори симпатизират на един
или друг аспект от исканията на терористите. САЩ би трябвало да демонстрират разбиране към позицията на традиционните си приятели сред ислямския свят като Саудитска Арабия и Египет. Техните лидери добре съзнават, че правят компромис, наложен от вътрешните условия. Вашингтон трябва да направи всичко възможно, за да им помогне да преодолеят бстоятелствата, да участват в обмена на разузнавателни сведения и да въведат строг контрол върху финансовите потоци. САЩ не трябва да подкопават тези
правителства, защото в краткосрочен план всеки друг вариант би бил по-неблагоприятен за нашите интереси, а и за въпросните народи. Все пак има граница, която нито една политика не трябва да прекрачва. Няма защо да наричаме членове на международната коалиция страни, чиито държавни медии оправдават и насърчават тероризма, страни, които не оказват разузнавателна помощ въпреки заплахата от нови човешки жертви и позволяват на ерористични
групи да действат от тяхна територия. Тези разсъждения се отнасят най-вече за Иран. Геополитиката настоява за подобряване на отношенията между САЩ и Иран. Приемането на Техеран в антитерористичната коалиция, обаче, трябва да е под условие - той трябва да се откаже от сегашната си роля на водещ оддръжник на световния тероризъм, както го определиха в своите доклади и държавният департамент, и двупартийната комисия Бремър. Отношенията ежду Иран и Запада може да напредват само ако и двете страни почувстват нужда от
това. И двете страни, а не само Запада, са изправени пред избор. Същото се отнася, макар и в по-малка степен, за Сирия. Войната с тероризма не означава само преследване на терористите. Тя е преди всичко невероятна възможност за
реформиране на международната система. Страните от Северния Атлантик, вече наясно с общите заплахи, може да дадат ново определение на общите си цели. Отношенията с бивши противници може да надскочат опитите за преодоляване на останките от студената война и така да намерят ново място на световната сцена за Русия в нейния постимперски период и за Китай, който вече
добива облика на истинска велика сила. Индия също се очертава като важен международен играч. След постигането на известен успех в антитерористичната кампания и стига да не прилича на отстъпка пред терористите, може да се потърси спешно възобновяване на близкоизточния мирен процес. Тези възможности не трябва да се изпускат само защото онези, които могат да
победят, са се отдръпнали от наложената от обстоятелствата задача.
Хенри Кисинджър
Вашингтон пост, 6 ноември