- Г-н Доайон, за първи път ли сте в България, във Варна и какви са впечатленията Ви от нашата страна към момента?
- Да, за първи път съм в България. Но бих искал първо да споделя чувствата си при заминаването. Не че мразя Франция, но винаги се радвам, когато тръгвам някъде и напускам страната си. Тоест първото ми чувство е изцяло положително. Пристигането ми тук също беше хубаво, но за толкова кратко време, откакто съм тук, не мога да имам кой знае какви впечатления. Пристигнах вчера следобед и мога да кажа, че съм очарован от искреността на хората и красотата на страната. Но, ако искате да бъда по-конкретен, като се разхождам из улиците много ми напомня например на Белград. Нали православието е общото в този край на Европа.

- Защо казвате, че не обичате Кан?
- Мисля, че фестивалът в Кан вече не е онова добро място, което беше някога. Филмите се реализират все по-трудно, а фестивалът се превърна в най-големия пазар на кино продукция в света, само пазар и нищо друго. Наистина филмите трябва да се продават, но фестивалът в Кан вече се свежда само до това. Например, когато има филми, които не са част от голямата развлекателна индустрия, тези филми не могат да просъществуват и нямат бъдеще. При тази ситуация в Кан аз се чувствам като чужденец. Има фестивали, които бяха по-интересни – във Венеция и в Берлин, но вече и съществуването им е под въпрос.

- Тук, в България често наричаме Варненския филмов фестивал “българския Кан”, но съвсем не може да се говори за сделки, за комерсиалност, в най-добрия случай става въпрос за по-интелектуално и арт кино, което по принцип трудно стига до големите разпространители. В този смисъл считате ли, че тъкмо това е подходящото място, където да покажете новия си филм?
- Да, може да се каже. Но все пак искам да подчертая, че три пъти съм участвал в Кан. Мой филм беше и номиниран за “Златна палма” (за “Пиратът”, 1984, б.а.) и не може да се каже, че съм обиден на Кан, не го казвам в този смисъл. Това, което искам да кажа, е, че, когато съм участвал, Кан беше малко по-различен, имаше малко по-смели филми. Сега нещата много са се променили и такива филми могат да се видят все по-рядко, най-много един-два на година. Основното, което се цени в Кан, е участието на все повече и повече американци, и налагане господството на развлекателната индустрия.

- Какво да очаква публиката от Вашия филм, с който впрочем ще бъде открита конкурсната програма?
- Какво може да очаква публиката не мога да кажа, всеки трябва да го види. Когато филмът влезе в кинозалата, тогава. Мога да ви дам един пример – когато човек реши да се развлече, да отиде на кино, гледа афиша, чете имената на актьорите, които играят и разбира се, заглавието, и по този начин той вече има известна подготовка, знае какво да очаква. Ако филмът е развлекателен, той очаква развлечение. Но аз искам да си покажа лошотийката и нищо няма да ви кажа за филма. Знайте само, че това не е такъв филм. Но щом настоявате, мога да ви кажа няколко думи, по-опростено. Нашият живот е едно голямо объркване и ако се опитаме да поиграем на това, което хората мислят и това, което виждат, ще видим, че въобще не е толкова лесно и прозрачно в живота. Повечето герои във филмите са прозрачни и ясни, но това не е моят случай. Аз се опитвам да правя именно такива филми, където персонажите не са така ясни и отчетливи. Те са замъглени и оставят място за допълнителни анализи. Имаше един такъв филм на Уди Алън, не си спомням заглавието, но беше чудесна комедийна драма. В една сцена от филма персонажът се връща при семейството си и нищо не му се разбира, стои напълно неясен и неразбираем. Ако трябва да обобщя, така е и в живота, ние не сме нито праволинейни, нито прозрачни – нито в желанията си, нито в постъпките си, нито в мислите си.

- Няколко думи за себе си бихте ли споделили?
- По-скоро за себе си като човек на киното. Направил съм 25 игрални филма и това, което вече казах, че днес е много по-трудно да се правят филми, отколкото преди 10-15 години. За киното, което обичам, става все по-трудно.

- Преди малко споменахте за киното от 60-те, какво имахте предвид? Събитията от 1968 г. стигнат и до фестивала в Кан, дори в киното се създава известна революционна ситуация тогава.
- Не, нямах предвид 1968-а, по-скоро италианското кино. Не се вижда нов Фелини, нито Антониони и ако не виждаме и не чуваме такива имена, това не означава, че в Италия няма талантливи режисьори, но че такива филми вече не се финансират. Например по обичайното време, в 9 часа вечер никой не би искал да гледа филм на Фелини, всички искат нещо леко и развлекателно. В този смисъл и моят филм не е такъв, той няма да се види по телевизията. Аз правя фестивално кино, предстои ми участие и във в Монреал.