С един жест, подходящ по-скоро за батюшка император, отколкото за демократичен президент, Владимир Путин оповести драстични промени в държавното устройство на своята страна. Бившият (?!) шпионин от КГБ обясни мерките си с борбата срещу тероризма и необходимостта да му бъде оказван в бъдеще по-решителен и по-ефикасен отпор. В тази необходимост, разбира се, не може да има никакво съмнение. Тя е повече от очевидна. Не може, обаче, да бъде казано същото за необходимостта от тези конкретни и вече добре известни мерки, оповестени от Путин, които по своята същност не означават нищо, освен поредно отстъпление от и без друго неубедителните процеси на демократизация в Русия.

Не е необходимо продължително и съсредоточено взиране, за да стане ясно, че отмяната на мажоритарния елемент в избирането на депутати, както и на изборите за губернатори на регионите, не могат да бъдат разглеждани като елемент от задълбочаване на демократичните процеси в страната. Кремъл съсредоточава практически цялата власт в ръцете си, а самият Путин се превръща в пълноправен и единствен повелител на държавата, която вече остава единствено на думи “федерация”. Паралелите между настоящото “ново” положение на нещата и времената на царска Русия от началото на миналия век стават по-основателни от когато и да е било.

В това, струва ми се, няма нищо изненадващо и неочаквано. По всичко личи, че – колкото и тъжно да звучи едно подобно твърдение – засега Русия просто остава непригодна да бъде демократична страна в истинския и пълен смисъл на това понятие. Липсват й традиции в тази посока, липсват й трайни и достатъчно значими обществени нагласи, които да бъдат в състояние да доведат до успешен край един продължителен и труден процес на демократизиране. Демократичното устройство на държавата не е осъзната необходимост за широки слоеве от руското общество, в чието съзнание на първо място са поставени съвсем други приоритети, потребности и ценности.

Отсъствието на тези задължителни условия обуслови и практическия провал в опитите да бъде въведен демократичен ред в тази огромна държава. Отменените от Путин “свободи” всъщност не действаха пълноценно и преди да бъдат отменени. Паническият страх, че децентрализацията на властта ще доведе автоматично до дезинтеграция на държавата, доведе всъщност до това, че дори и докато я имаше, децентрализацията съществуваше по-скоро на книга. Там пък, където тя все пак, макар и частично, се случваше, липсата на демократична култура превръщаше този процес в нещо твърде силно напомнящо за времената на феодалните взаимоотношения. Изборите, от своя страна, или се купуваха, или се диктуваха, или се “рисуваха”.

Случваха се и неща, които навсякъде другаде по света биха били немислими. Демократично избраният губернатор на Чукотка рядко може да бъде забелязан в Чукотка. Абрамович е собственик на лондонския футболен клуб “Челси” и по тази причина през повечето време се намира именно в столицата на Обединеното кралство, а не в далекоизточния кабинет, където го е изпратил вотът на гласоподавателите. Може ли някой да си представи, какво би се стоварило върху главата на калифорнийския губернатор Шварценегер например, ако си позволи да демонстрира подобно поведение? Но... кат’ Русия няма втора... Уви, по всичко личи, че тя просто не може да бъде демократична държава.

Путин осъзнава много добре този факт. Тъжното е, че това всъщност като че ли му харесва. Усилията му от тук нататък ще бъдат насочени към засилване на централния контрол, което – в очите му – очевидно е единственият начин Русия да се съвземе и, не на последно място, да засили позициите си и на международната сцена. Не е изключено, поне на първо време, опитите му да се увенчаят с някакъв успех. Но заедно с това той поема и огромен риск. Защото концентрирайки всички лостове в собствените си ръце, той ще се превърне и в единственият обект на бъдещи атаки, които биха могли да последват евентуални провали. Макар и силно ограничени, свободите все пак съществуват в Русия, а връщането към тоталния контрол и безцеремонното мачкане на критично настроените кръгове изглежда ако не невъзможно, то поне трудно осъществимо.

Успоредно с това, струва ми се, си заслужава да се отбележи, че опасенията от евентуално връщане към стила и практиките от времето на СССР изглеждат по-скоро пресилени. В момента като че ли не сме свидетели на някакво възраждане на тоталитаризма, а на засилване на авторитарните елементи в държавното устройство. Използвам именно думата “засилване”, тъй като тези елементи никога не са преставали да присъстват в руската действителност и да определят в голяма степен нейното лице.

Днес липсва догматичната и тоталитарна идеология, която диктуваше поведението на Москва в болшевишката епоха и я правеше толкова опасен противник на свободния свят в международен план. Липсва някаква идеологически обоснована революция и, следователно, липсват основания да се опасяваме от амбиции на Кремъл за износ на революция. Русия, естествено, ще се стреми да разширява сферите си на влияние, но ще открие, че без идеологическите “залъгалки” е твърде трудно да намира верни местни последователи, които да й служат.

Нещо повече. Макар и авторитарна, Русия вероятно ще продължи да бъде съюзник на свободния свят в борбата срещу международния тероризъм. Най-малкото защото и самата тя се нуждае от съюзник в тази борба, а изборът не е твърде богат. Докато над всички нас продължава да е надвиснала тази обща опасност, рисковете от ново рязко и продължително охлаждане на отношенията между Запада и Москва ще останат не твърде големи. Просто тези отношения ще трябва да бъдат поставени на една по-нова основа, изградена на принципите на реалната политика.

На всички нас може да не ни харесват възраждането на авторитаризма и отказа от демократизиране, на които сме свидетели. Можем да съчувстваме и на онези кръгове в руското общество, които са разочаровани от онова, което се случва. Но след провала на опитите за изкуствен “внос” на демокрация в тази страна е редно да приемем, че нейното евентуално демократизиране е предизвикателство най-вече пред самите руснаци. А докато Кремъл не започне да се държи открито и недвусмислено враждебно към свободния свят, разумно е да продължим да го приемаме като реален съюзник в битката с глобалния тероризъм.

Както бе казал Уинстън Чърчил, когато го запитали защо държи на партньорството с тоталитарния и болшевишки СССР – цитирам по памет и затова, вероятно, неточно – ако утре Хитлер нападне ада, все трябва да намерим повод да кажем една добра дума и за Нечестивия.

Жоро Георгиев