Продължение...

---

Да...
Изобщо стана ясно, че има един-единствен начин да не си комунист. И той е да слушаш г-н Костов, в смисъл да работиш под негово ръководство. За благото на онова, което той за последно е преценил.
Например за въведените от него 60 процента годишна лихва (през 1991 г.). Или за твърдия лев и валутния борд, въведени пак от него (през 1997 г.). Например за решението му да отвори всички досиета. И после - за волята му да не ги. И сега - за протеста му срещу неотварянето. Например за посочения от него г-н Стоянов за президент. Или против г-н Стоянов (когато г-н Костов вече преценява, че експрезидентът е просто маскиран комунист). Например за избрания от г-н Костов главен прокурор. Или против прокурора, когато той не се оказва послушно оръдие.
И т.н., и т.н. Поразителното не е в тази арогантност. Поразителното е, че нито с нюанс, нито за секунда, нито в някой елемент от изказването си г-н Костов не допусна дори и минимална нотка на само-критичност или, не дай боже, съмнение в себе си.
Не говоря тук за вътрешното състояние на човека. Говоря за образа, който г-н Костов съзнателно налага: това е образ на напълно безпогрешно същество, което лично и точно знае какво трябва да се прави. И има волята да го стори. Остава да се отстранят пречките пред Светлината. (Примерно - медиите, ако не разбират генералната линия. Или продажните социолози. Които ту мерят -подкупени - ниски стойности. Ту изведнъж - очевидно заслепени от яркото слънце на истината - доказват "победата ни".)
За чудене е и как той успява да извлече удоволствие от една толкова неестествена поза и граничеща с абсурд претенция. Това става за сметка на антуража. Удоволствието иде от напълно преданите му и почти влюбени хора наоколо. Не многобройни. Но качествени. Напълно предани. Изцяло вярващи.
Това обяснява и парадокса защо този наш харизматик не изпада в емоция. Гласът му е равен, съжденията - почти тривиални, кулминации отсъстват. Той не води публиката отнякъде към някъде. Не я убеждава в нещо, което тя не знае. Публиката просто лицезрее. Което се оказва достатъчно.
Всъщност греша. Имаше момент, по-точно няколко минути, в които г-н Костов почти се развълнува. Това беше, когато реши да обясни смисъла на една дума. Думата беше „сила". Да си силен, каза г-н Костов, е и да си богат, и да си уважаван, и да си равен пред закона, и да си не знам какво още. А бе, да си силен е всичко хубаво, което можеш да си въобразиш.
Това - мен ако питате -беше единственият искрен момент в цялото присъствие на г-н Костов в град Кърджали.
От който град той си тръгна, след като изяде сладкиш (и разкритикува качеството му). И след като
смъмри - полушеговито, но твърдо - екипа си (който действително и с много любов беше дал всичко от себе си). Не съм сигурен, че точно тази зала прихвана от величествената поза. Срещата завърши с двусмислена ремарка на един от участниците: "Какво излиза? За вас - гласовете, за нас - комунягите!" Човекът очевидно беше паднал жертва на продажните социолози. И нещо се съмняваше.
Не виждаше крайния резултат (който, за да се сбъдне предначертаното, минава през пълна доми-нация на червените и ликвидация на всякакъв политически център в страната).
Но такива са те, малките обикновени слабушковци. Не разбират те силния лидер веднага. По-точно: разбират само от сила.
Как човек да не си спомни гениалния Платонов: "Ех, маса - маса, трудно работи с тебе активът...".
Аз пък ще ви кажа: да не дава господ силен лидер. Трева не никне след такъв.
Андрей Райчев
в-к “24 часа”, 17 юни 2005г.
Други текстове от същия автор: www.Raichev.org. За отзиви и коментари Raichev@gallup-bbss.com