Не стихва общественият интерес към въпроса за това кой ще бъде назначен за началник на разузнаването на Република България.
Ако отново се хващам за перото по този въпрос, то е само донякъде поради появата и на моето име в тази медийна въртележка. Много по-съществен мотив за мен е възможността да се поговори за това какъв следва да бъде човекът на тази длъжност и най-важното що за длъжност е тази и какви са особеностите й в съвременна България.
За да премина направо към съществената част, ще подчертая твърдото си намерение да не приемам подобно предложение, дори и ако то ми бъде направено официално. Мотивите ми са преди всичко политически, но те са подкрепени и емоционално от натрупания опит през годините.
И така – що за длъжност е тази?
Като правило шефът на външното или на политическото разузнаване е винаги специален човек. Той ръководи негласната дейност на собствената си държава срещу другите държави, в това число и срещу съюзниците и срещу приятелските страни. Освен това шефът на разузнаването е доверено лице на ръководителите на страната и преди всичко на онзи от тях, който е неговият принципал. У нас това е президентът на републиката. Шефът на разузнаването е колкото разузнавач, толкова и геополитик, толкова и дипломат, толкова и човек, способен да поема при определени обстоятелства изключителни отговорности.
Практиката у нас през последните години едва ли може да бъде за пример и ако от позициите на горните няколко изисквания опишем Димо Гяуров ще получим разочароваща картина. Но, дали днес или утре, той така или иначе си отива от разузнаването. Въпросът е - ще ни доближи ли следващото назначение до изискванията за тази длъжност или ще ни остави все така далеч от тях?
При това следва да се хвърли поглед и към спецификата на тази длъжност в сегашна България. Шефът на разузнаването у нас е държавен, високопоставен самотник, обречен на мълчаливо бездействие. Това му положение не е от днес или от вчера, а още от първите месеци на промените след 1989. Причините за това съвсем не са прости. В битността си на председател на Комисията по национална сигурност на Седмото велико народно събрание, преди повече от десет години, помолих официално президента на републиката да бъда запознат с точките на разузнавателен интерес на страната или казано по друг начин със списъка на разузнаваните от Република България страни. В свойствения му “експедитивен” стил на четвъртия месец президентът Желев ми изпрати писмено разрешение. След съответната дискретна процедура в ръцете ми, под контрола на тогавашния нов шеф на разузнаването, в ръцете ми попадна печатан лист с формат А4, на който имаше списък на дузина и половина държави разпръснати по света.
Както тогава, така и сега, нямам право да коментирам държавите от този списък. Естествено времето на Варшавския договор си беше отишло и някои промени очевидно бяха неизбежни. Но едва ли можеше да бъде намерено някакво обяснение за немалка част от държавите в този списък, ако се изхождаше от представата ни за национален суверенитет.
Но тук привеждам този пример с друга цел. Нито тогава, нито след това, че и до днес, в нито един от съставите на Комисията по национална сигурност в Народното събрание не е възниквал и не е поставян на дневен ред въпросът за това кой и въз основа на какво определя точките на разузнавателен интерес на Република България или казано с други думи - кои страни да разузнава нашата държава.
По времето на Варшавския договор този въпрос не съществуваше. Боя се, че сега, повече от десет години след разпускането му този въпрос за нас, българите, също не съществува. Но списъкът е налице. И тогава и сега. При това и сега, както и тогава, в София има посолство, което е наясно с въпросния списък.
Бившият шеф на ЦРУ, известният Уйлям Колби, ни призоваваше да не харчим пари за разузнаване. Малка страна сме, да четем вестниците и да се ориентираме. Днес сме почти на положението, което той ни препоръчваше през 1992 г. Само че освен от вестниците “събираме” информация и от Интернет. “И кво?”, както казва една журналистка. Ми нищо, това е “разузнаването” ни.
Всеизвестен е фактът, че страните се разузнават една друга, независимо от равнището на отношенията си. Правят това и когато са съюзници. Мотивите са в положителното им отношение към собствения суверенитет от една страна и от друга - в необходимостта от разузнаване за нуждите на външната политика. При нас до 1989 г. думата суверенитет имаше само пропагандно, но не и национално, политическо значение. След смяната на режима се появи уникалната възможност да възстановим уважението към националния ни суверенитет и да потърсим собственото си място в бързо променящия се свят. Поради обективните дадености се ориентирахме към НАТО и евроатлантическата подсистема на международните отношения. Изборът е логичен, но осъществяването му непонятно защо се придружава у нас с невероятно пренебрежение към националния ни суверенитет.
Като изключим едно решение на правителството Костов по отношение на искането за бежански прием у нас по време на кризата в съседно Косово не мога да си спомня външнополитическо решение на България, мотивирано от националния ни суверенитет.

---

Продължава тук...