Ректорът на Софийската семинария епископ Сионий, обвинен преди седмица в блудство с 12-годишно момче от Елип Пелин, щял да ходи в манастир. Дано да не е Гложенския, където преди 4 години направил неприлично предложение и на мой приятел-англичанин. Джон Хамилтън описа ситуацията - не-анонимно и с типично английско чувство за хумор- в прекрасна книга за България. Наследете се на разказа му - част от глава 18 "Да спасиш душата си" от книгата на Джон "Чашата на гадателката", която издадох през декември 2006 г.

Вечерта се запознах отблизо с особеностите на българската църковна йерархия. Манастирът имаше празник.
“Хей, протестантче, какво пиеш?” – извика през масата архимандрит Сионий, ректор на Семинарията в София. Той е едър мъж, с голяма глава, дълга червеникава брада и пронизващи бледосини очи. Има нещо смущаващо в твърде плътския образ на този духовник.
“Протестантите не могат да пият ракия” – ръмжи той, кима с глава и глади гъстата си брада, стигаща почти до чинията. Погледът му не ми харесва.
Отпивам голяма глътка от чашата си:
“Нямах представа за това”. Монасите около мен се кискат. Владиката Гавраил и игуменът Панкратий мълчат. Отляво отец Нектарий шепне в подкрепа:
“Не му позволявай да те нагрубява”.
“Ще трябва да те направим православен християнин” – хили се Сионий.
“Ако пия достатъчно, може би ще стана православен”.
“Бутилката е наполовина пълна”.
“Е, тогава малко по малко” – казвам аз.
[...] Между песните Сионий подема сериозно въпроса за моята вяра. Пред него има бутилка с узо. Само той пие мастика, и бутилката е почти празна. Обляга се на масата към мен:
“Трябва да станеш православен. Твърде добър човек си, за да си протестант”.
Аз отпивам от ракията, не ми се говори за това.
Владиката се оттегля. Сионий и Васко халваджията започват да танцуват. Хванати за ръце, двамата бавно се въртят из стаята. Сионий ме кани при тях да играем хоро. Не мога да откажа. Ръка за ръка, рамо до рамо, пристъпваме заедно. Едрите мъже леко потропват, опитвам се да им подражавам. Музиката свършва, обръщам се към стола, но Сионий ме хваща за двете ръце.
“Хайде, стани православен! Искаш ли?”
Много съм пиян. За секунда тази идея ми изглежда привлекателна и екзотична. Православието е прекрасна, тайнствена, древна вяра. Харесва ми, че православните църкви са винаги отворени. Когато искаш, можеш да присъстваш на службата, да запалиш свещ, да се помолиш. Православието не е разпокъсано като протестантството. Може пък тук да бъда православен, а в Англия протестант? Но това е идиотско.
“Вече съм християнин” .
“Но си на грешен път и знаеш това”. Той ме прегръща и шепне в ухото ми:
“Никой няма да разбере. Моля те! Стани православен!”
В гласа му има нещо изкусително, но от друг вид. Червената му брада гъделичка ухото ми, неизбежно си спомням за Фландърс и Суон*, които пеят “Пийни си мадейра, скъпа”. Напушва ме смях, но сега определено не е време за това.
Всъщност сцената е отвратителна.
Изтръгвам се от ръцете му. Той ме гледа ядно, хваща ме отново:
“Не се дърпай, не бъди чак такъв западняк. Бъди с Изтока, като нас. Та ние сме братя” – гали ме той по лицето с другата си ръка.
Освобождавам се и казвам:
“Не мога, аз съм англичанин”.
“Но това е ерес. Ела в истинската вяра. Сам знаеш, че искаш това” – отново ме сграбчва Сионий.
Не е момент за теологични спорове или борба, затова в пиянството си търся най-лесния изход:
“Добре, ще го направя”. Той ме притиска плътно до себе си и ме целува по бузата:
“Да, Джон, да, да, ти спаси себе си. Кога ще го направиш?”
Колебая се:
“Сега не мога, пиян съм”.
“Не си чак толкова пиян. Изпълнен си с вяра, затова сега го направи” – шепне дрезгаво в ухото ми той, а ужасната му червена брада ме докосва по брадичката.
“Да не губим време, да вървим сега в църквата”.

Той става все по-настоятелен, държи ме в силната си мечешка прегръдка, говори за нашето “братство”. Изпълват ме подозрения. Отчаяно иска да ме закара в църквата, за да задоволи суетата си, или каквото си е наумил. Питам се какво означава този ритуал? Виждал съм малки, голи деца, потопени в купела. Целта на този човек определено не е душата ми.
“Ще ти бъда кръстник”.
Това прелива чашата. Покръстването е важно, но няма да доставя удоволствието да ми бъде кръстник на тази превзета откачалка.
“Искам Панкратий да ми бъде кръстник”
Сионий прави кисела физиономия и ме пуска.
“Панкратий” – крещи той по-силно от музиката. “Джон се съгласи да стане православен. Ще го кръстим, ти ще му бъдеш кръстник”.
Панкратий се приближава, видимо разтревожен. Очевидно и той е смутен като мен. Сионий ликува:
“Хайде, да вървим в църквата”.
“Пиян съм” – повтарям аз. “Няма да направя това, докато не дойда на себе си”.
Сионий ръмжи, подозира, че искам да се измъкна. Панкратий ме подкрепя:
“Сионий, престани! Не може насила да се покръсти”.
“Добре, ще го направим утре” – казва архимандритът намръщено, временно победен.
“Добре”
“В колко часа? – упорства Сионий.
“Няма значение, когато изтрезнея”.
“В пет и половина?” – предлага той. Това е след четири часа.
“В шест и половина” – остро отговарям. Едва ли ще може да стане толкова рано след цяла бутилка узо.

Превод: Огнян Дъскарев
Калин Манолов
още материали от същия автор може да намерите на http://kalin-manolov.blog.co.uk/