Днес министърът на културата Вежди Рашидов е обект на масови и повсеместни подигравки: намесил е незабравимата Гена Димитрова в проект за оперен концерт в Болшой театър или пък че лиснал менче с вода в галерията с картини на новооткрития Български културен център в руската столица. Дали това е най-важното? Според мен не.

Проблемът всъщност е другаде. До каква степен държавата трябва пряко да участва в международния културен обмен? Представяте ли си как би изглеждал в очите на една демократична общност Спектакъл на носителите на награди „Томи” с фрагменти от мюзикъли в Болшой театър? Или обратното – заслужилите артисти на Руската Федерация да гостуват в залата на Метрополитън опера с фрагменти от класически балетни заглавия? И всичко това - под егидата на президентите или други високопоставени политици на двете държави. Никой не би посмял да помисли за подобен жест. Защо? Причината е много проста. Това би предизвикало серия от негодувание заради неуместната демонстрация на показност и примитивен PR на политици със средствата на данъкоплатците.

Само по себе си изкуството е откровение. Неговите върхове са извън шумните манифестации, а в последователното дистанциране от режисирания възторг. Няма лошо. Нека да има фенове, звезди, екстаз, автографи на фестивали, връчване на награди, премиери. Там политиците, ако присъстват, са в миманса. Възторгът на публиката е оправдан и искрен. Оценката е професионално мотивирана. Другото, за което стана дума в изявленията на министъра на културата днес, е израз на поредното властово изкушение и проява на съмнителен вкус. Но какво да се прави? Изобилието от артистичен талант у нас за съжаление е в парадоксално съжителство с дефицит на граждански и интелектуални рефлекси срещу непристойната употреба на властта.
Любомир Кутин /lykutin.blogspot.com