Къде да бъде сложена главата, питаше в една своя поема френският поет Анри Мишо. Главата на Станиславски днес направо се търкаля на сцената (“Хей, момиче”), или докосва пода в опасни конвулсии на нейните приносители и собственици, сякаш нехаещи за психологията в “черните кутии” на зрителите (“Да докоснеш пода с глава”).

Това в скобите са двете представления, които избрах в първите три дни на международния театрален фестивал на варненското лято; първото – на италианския режисьор Ромео Кастелучи и трупата от Чезена, второто – на датската компания Mute, чиито артисти излязоха с (известната някъде другаде, но не и у нас) група Valravn.

Та, най-малкото общо кратно в двете представления бе символичният акт на “обезглавяване” и в този (символичен ред) на мисли “кастрация”-та на психологическата драма, в която “сценичният реализъм” е редуциран до икономията на собствената углавност на престъплението срещу добрите нрави, наречено театър.

Кралят умря, да живее кралят, провиквали се някога на запад от Виена, а по същото време Блез Паскал заклеймявал театралното изкуство заради опасностите, на които подлага душата на добрия християнин. Разбира се, ние сме хора на XXI-вия век и тези анахронизми могат да бъдат само игра на думи в низа от метафори, наречен история.

Не мога да бъда толкова амбициозен, че да мисля себе си като част от онова самосъзнаване на духа, но театралният фестивал в т.нар. ни морска столица е може би едно от последните му убежища. И всички приказки за преизобилието и направо излишъка от варненски фестивали ми се струват твърде несвоевременно пресилени...
Васил Тоновски