Нима напоследък не ви се иска да задавате този въпрос сутрин, обед и вечер? Нима не се питате същото след всяко събитие, след всеки скандал, след всяка подхвърлена в публичното пространство дума, след всяка контра-дума, след поредната схватка на политическата арена, след всичко, за което се мисли, говори и действа?

„Извинявайте, кои точно са добрите?” е последният останал въпрос от серията „ориентиращи”. Например въпросът: „Извинявайте, кои точно са нашите?” отдавна вече намери правилен отговор и не гнети съзнанието на широката аудитория. Защото наши, всъщност, няма. Всеки е сам за себе си, колкото може по-устремен към успех и охолство, и дори да е излъчен от група хора и претендиращ за тяхно представителство, той може да се възползва от етикета „наш”, но определено на практика си остава чисто и единствено свой.

И така: по отношение на ориентацията: кои точно са добрите?
Ами, странна работа. Единият добър излиза и казва, че някакъв си боклук се провалил. После идва другият добър и отново се тревожи за боклука, но обяснява, че провалът е на първия добър и на един друг. Този последният се появява също и разправя точно обратното, дори намесва допълнителни некадърници. След това всеки добър поотделно си припомня колко много е помагал и се учудва на оценките на другите. След изненадата идва разочарованието, защото поредният добър, който се е строил на опашката се захваща с връзката между боклук и политика, а по неизвестни причини след подобни асоциации мнозина се оказват изключително засегнати. Нищо, че всички са добри и че никой не ги е намесвал в сюжета. После се отваря приказка за това до кой точно момент експертите са експерти и кога те се превръщат в политици. Накрая добрите се изпокарват в името на доброто. После следва национален празник, отпуска, или просто почивн и дни след напрегнатата работна седмица и когато това свърши добрите се завръщат, за да зачовъркат друг проблем до следващата почивка.

Извинявайте, обаче, кои точно са добрите? Не че много ме вълнува този въпрос... Но ей-така: за обща култура. Понеже, ако ще се разпределяме на добри и лоши, няма как всички да са добри. Поне един по-лошичък за цвят трябва да се мерне на хоризонта. А ако няма да се разпределяме, тогава е излишно пред името на всеки да споменаваме, че е добър. Това е ясно от само себи си и не се налага да бъде повтаряно, защото ние - народът , може да сме заспали, наивни, разсеяни и не особено разбрани, но за една безкрайно повтаряща се доброта, все някак ще запомним, че е такава.

За голямо съжаление, дълбоко унесени в изясняване на ситуациите и степента на собствената доброта и на чуждата лошотия, добрите някак все не сварват и да свършат нещичко. Само спорят ли спорят. И така в човъркане, във въпроси, отговори, изявления, чуденки и изумления минават дни, месеци, години.... Минават годините от нашия живот. Ако има проблеми, те остават колоритно изприказвани от всички страни. Но остават! Задълбочават се, вкореняват се в системата и в живота ни, стават неразделна част от него и започват да го мъчат безобразно. Това е защото добрите са извънредно заети в приказки и в изясняване. Жалкото е, че проблеми с приказки рядко се решават. Проблемите се решават с действия. Дали това някога изобщо е хрумвало на добрите?

Така е с боклука, така е с политиката, с фондовете, с правосъдието, с футболното съдийство, със скандалите, с корупцията...

И се оказва, че добрите не отговарят за добрите неща в държавата. Оказва се, че те са просто дежурни по говорене. Ако нещо трябва да се случи, търсете друг да ви го направи. И понеже всички са добри и други няма, не зная какво ще предприемете, но най-добре е да се откажете от всякакви очаквания.

Ето, например, ако сте очаквали кой знае какво да се случи след бунта на футболните съдии, може и да сте разочаровани. Вече има заведено дело за клевета срещу главните действащи лица в бунта. Малко след като тази контраатака бе предприета, имаше оттегляне на подкрепа към разбунтувалия се, непредоставил доказателства и записи на компетентните органи. Така и кампанията „за чисти ръце във футбола” изглежда пое завой в различна недекларирана посока. Като всяка друга кампания до сега. Бедата е, че за каквото и да става въпрос: от спорта до политиката и обратно началото на всяка кампания е горещо, обещаващо и амбициозно. Началото е увлекателно и в него винаги е намесена някаква кауза. Много скоро, обаче, каузата като леко романтично облаче се скрива зад хоризонта, а на него остават тежките мрачни облаци на нещо много различно, наречено личен интерес.

И всъщност никого не го е грижа дали нещата ще се случват, дали проблемите ще бъдат решавани, дали от критичните ситуации ще се излиза. Никого не го е грижа за каузите. Тяхното единствено предназначение е да обслужат главния герой по пътя към златната ябълка и толкова. Иначе хората желаят да работят за кауза. Предполагам, че сърцата им жадуват това. Просто е човешко да се опитваш да помогнеш за случването на нещо добро. Но след толкова много разбити, пропиляни, опорочени каузи, след толкова много лъжа и лицемерие, кой би могъл да ги поведе натам... към каузата? Поредният желаещ да направи нещо допълнително за своята автобиография, за своята имотна декларация, за своя топъл и охолен обяд? Или не! Натам може да ги пове де само някой от добрите.

Но, извинявайте, кои точно са добрите? За да се обърнем към тях! Моля? Предполагате, че добрите са тези, които са наши. А доколкото си спомняте наши няма, понеже всеки е единствено свой... Аха, разбирам... Интересно в такъв случай кой ли отговаря за добрите неща в държавата?

Не че ме вълнува. Питам ей-така, за обща култура. А иначе... по принцип държа на добрите. Но да ви кажа честно, на истината държа повече. И на живота си. А не съм чувала определение, според което животът е просто чакане някакви добри хора да свършат един разговор, за да започнат друг.
Даниела Иванова
водещ на предаването “Позиция”
Радио Варна