Старо като света е клишето, че това, какъв си ти, се определя най-вече от изборите, които правиш всеки ден. Ако приемем това твърдение за истина, няма начин да не ни олекне, че избори в Свиленград не се провеждат катадневно, иначе щеше да се окаже неизбежно налагането на някои не твърде лицеприятни изводи както за самите нас, така и за състоянието на обществото, което сме изградили.

Тук няма да говоря за сновалите из това митничарско градче джипове, за недвусмислените индикации, че са били купувани гласове, че хора са били сплашвани и така нататък. Нито пък ще си направя труда да разсъждавам върху странната група партии, които на пръв поглед изглеждат несъвместими една с друга, но се оказаха доста съвместими, щом дойде ред чрез избори да се осигури пълнене на бузи и тъпкане на хранопроводи. Тези партии се съвместиха толкова хармонично в подкрепата си за „десен” кандидат, чиито доскорошни здрави връзки с БСП за никого не са тайна, че на човек дори му става драго, докато ги наблюдава отстрани.

Така или иначе, подкрепилите фаворита направиха своя избор и успяха да го наложат в хода на електоралния процес... чрез избраните пак от тях методи, които вече са достояние на цяла България. Според мои познати, намирали се в Свиленград по време на кампанията и гласуването, случилото се там досущ напомня по дух за неща, описвани от Щастливеца в редица негови фейлетони. Да допуснем този дух да живее и днес, очевидно, е избор, направен от цялото ни общество – съзнателно или несъзнателно, умишлено или по невнимание. Както бе личен избор на най-видния пожарникар сред полицаите, Бойко Борисов, да не забележи нито един от лъскавите джипове, обикаляли на глутници Свиленград и изболи очите на всички останали.

В тези избори СДС избра да не влиза в нечисти схеми, което му прави чест. Резултатът, обаче, се оказа катастрофален провал. След всеки подобен провал е необходимо да бъде направен внимателен анализ и да се извлекат необходимите поуки, за да не се допусне неговото повтаряне. Никога и никъде „честната игра” не е била достатъчно условие за успех. Освен честна, играта трябва да бъде и майсторски водена – това е простичка и отдавна известна истина, която винаги е способна да изиграе лоша шега на онези, които са рискували да не се съобразяват с нея.

Но, стига за Свиленград. Темата вероятно е отдавна досадила на мнозина. По-важното е да не забравяме, че и преди тези избори, и след тях, необходимостта всеки ден да избираме остава. И че тази необходимост е всъщност и отговорност, която носим – и пред самите себе си, и пред обществото, чието лице определяме чрез собствените си избори и действия.

Българинът сам трябва да избере в каква държава желае да живее, а не да очаква или позволява друг да избира вместо него. Обществото ни е длъжно да избере – дали да остави делата си в ръцете на политици, за които понятия като принципност и последователност се пречупват и деформират в призмата на нечистоплътни интереси или най-сетне да докаже своята състоятелност, като излъчи такива, от които няма да му се налага всекидневно да се срамува. В крайна сметка българинът сам трябва да избере и системата, чрез която ще упражнява правото си на политически избор, вместо да продължава да изслушва мъдрите съображения на този или онзи за това, дали е дорасъл за това или онова.

Може би едно от малкото безспорни достижения на все още младата ни демокрация е свободата на достъп до информация. Знаем много, научаваме бързо. При това не само от средствата за масово осведомяване, защото все пак сме по-малко от осем милиона и обитаваме едва 111 000 квадратни километра. Вече не можем да се оплакваме, че не сме информирани. Време е да покажем, че сме в състояние да използваме тази информация, за да формираме своя избор. Иначе от нея просто не би имало смисъл.

Днес в София, когато се качи в такси, човек може да избира, дали да каже на шофьора, че иска да стигне: а. до паметника на Васил Левски или б. до задника на Азис. И в двата случая ще бъде транспортиран до едно и също място. Но това не прави избора между двата варианта по-малко съществен.

Илюзията, че и без нас нещата са решени и ще се случат, че има кой да прави всекидневните избори вместо самите нас, че така или иначе сме обречени да стигнем до мястото, към което сме се запътили, поради което няма смисъл да се напъваме и да поемаме индивидуалната си отговорност да правим избор, тази илюзия силно ми напомня за имагинерната случка в софийското такси, която си позволих да опиша по-горе.

Би било твърде опасно, ако се поддадем на тази илюзия и изберем по-лесния път. Той със сигурност няма да ни отведе до паметника на Левски, а до място, което по-скоро ще напомня за вариант „б”.

Жоро Георгиев