Продължение...

---

Иракчаните не искат чуждо присъствие на своя територия и разглеждат омиротворителите като окупатори и нашественици – това мнение също се прокрадва от време на време. То, обаче, е опровергано от резултатите от допитванията и социологическите проучвания. Повечето граждани на Ирак са доволни, че вече не живеят под управлението на Саддам, а така също смятат, че присъствието на чуждестранни въоръжени контингенти засега представлява необходим стабилизиращ фактор. Взривовете и нападенията срещу съюзническите военни не са израз на някакви преобладаващи настроения, а действия на екстремистко малцинство, от които не може да се правят генерални изводи. То би било равнозначно на това да твърдим, че понеже ЕТА често осъществява терористични нападения в Испания, повечето баски я подкрепят и твърдо застават зад нея. А това просто не е истина.

Интересно, какво още трябва да се случи, за да стане веднъж и завинаги ясно, че цивилизованият свят действително е вече в състояние на война. Странна и невиждана по своите параметри и особености война наистина, но – така или иначе – война. Изправени сме пред протвник, когото ние на моменти сме склонни да разбираме, но който никога и за нищо на света няма да прояви склонност или да направи усилие, за да разбере нас. Противник, който търси и се надява, че намира слабите ни места именно в нашите либерални и демократични традиции и който прави опит да установи фронтовата линия вътре в самите ни общества.

Единственият начин такъв противник да бъде прекършен е именно в отстояването на тези либерални и демократични традиции, които той отчита като наша слабост. Но това трябва да бъде твърдо и решително, последователно и безкомпромисно отстояване, без отстъпване на инициативата. Отстояване, в което на удара се отвръща със серия от удари, за да бъде сведена до минимум възможността на враговете ни да ударят пълноценно отново. Крайно време е да разберем, че ако обърнем и другата си страна, след като сме понесли първия шамар, най-вероятно е да получим не втори шамар, а мощен удар в слънчевия сплит. Че ако след всяка крачка напред, правим и две плахи назад, ще се окажем обречени вечно да бъдем настъпвани по краката.

Изправени сме срещу хора, които неистово мразят нас и нашия тип общества. Мразят и онези представители на собствените си общества, които не са склонни да подкрепят преследването на безумните им халюцинации. Мразят всеки, който не се вписва в криворазбраната им и перверзна представа за света. Изобщо – мразят. Противникът ни е такъв, че ще бъдем трън в очите му, независимо от това колко разбиращо и добронамерено е нашето поведение. Дошло е време да се разбере, дали Европа е запазила своята жизненост, инстинкта си за самосъхранение и волята си за отстояване на принципите, върху които е изградена, или е склонна да предопредели поражението и второстепенната си роля чрез преминаване в глуха защита и перманентен режим на “стратегическо отстъпление” в името на собствената си хедонистична безметежност.

Случилото се след изборите в Испания може да ни послужи за урок - урок за това колко уязвими сме в състояние да бъдем. Но то, разбира се, не е фатално. В крайна сметка е най-вероятно сблъсъкът с реалностите да преодолее пораженията, нанесени от предоверяването в “пожелателното мислене”. Победителят в последните испански избори – г-н Сапатеро – просто трябва да си припомни пътя, вече осъзнат, изстрадан и изминат от неговия съпартиец и сънародник, Хавиер Солана. Един бивш краен противник на НАТО, който по-късно стана негов пълноценен и силен генерален секретар, при това в особено важен период от съществуването на този пакт.

Жоро Георгиев