Мина и този август, невернико… Деветият август откакто Владо Левков излетя Там, където житейските неща не ни предстоят.
В един четвъртия приказно слънчев есенен ден на 1994 г. поетът, мъжът с китара, приятелят тихо ни напусна. Той обаче го написа това:

Раздялата е невъзможна.
Дори накрая на света да се изгубиш,
ще бъдеш тук. Защото аз ще те създам
от облаците белокожи,
от тъмното на пролетния угар,
от слънцето, което ме изгаря сам.

Този, който имаше честта да бъде приятел на Владо Левков знае, че гърлената му душа не прощаваше подлостта, предателството и онези тънки сметчици, които вече обсебиха целия ни трънлив живот. Дали Владо гледа някъде от Божествения храм? Или пък вече се е преродил в нечии ожулени лакти и колене, които непримиримо водят своите първи битки за честност…

Владо, тук нещата, които не ти предстояха не са такива, каквито ги очакваше. Вплели сме се в ежедневието, като невестулки си блъскаме за нещата от живота, както ги наричаме. Кой живот, Владо? И кои неща? Трябва ли винаги някой да си отиде настина от нас, за да разберем, че ни е показвал пътя към Храма, а ние сме мислили за единствено за пътеката до бакалията. Винаги ли е необходимо да видим скованото лице в ковчега, за да осъзнаем внезапно, че всичко, освен любовта е суета?

Нямам представа дали новото поколение ще чете твоите стихове. Може и да им попадне звук, стих или стон от писаното ти слово. Може пък някой ден да ги спре на някой ъгъл тръпчивото:

Колко позната история –
утрото плава през този канал
на едно претоварено корабче
до малкия принц със дългия шал.

И тогава, озарени от нещо непознато и тайничко, те сигурно ще се спрат не за да попитат кой е писал това, а за да се вслушат във вътрешното си гласче.
Понякога си струва да живееш само за това.
Понякога си струва да умираш само за това.
Изпийте чаша бяло вино за Владо.
Вашата чаша с любов за него.

Веселина Томова