Представете си, че президентът Буш, по време на скорошното си - и последно за последния му мандат - обръщение “За състоянието на Съюза”, бе посмял да определи, какво ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ще трябва да се прави в САЩ през следващите 12, 15 или 30 години. Както това си позволи наскоро руският президент, в една своя програмна реч - наследство към поколенията.

Представете си, че президентът Буш бе отсякъл, че Маккейн, Хъкаби или пък Ромни ще бъде неговият наследник в Белия дом, както настоящият силен човек в Кремъл посочи Медведев.

Представете си, че пред Обама, Клинтън или Едуардс бяха поставени от държавата непреодолими пречки, които да не им позволят да издигнат кандидатурите си за държавен глава. Каквито спънки бяха организирани за всички руски кандидат-претенденти за поста, извън един шантав ултранационалист и антисемит, един смахнат болшевик и един фриволен масон.

Представете си, че известният с ненавистта си към сегашния президент на САЩ и неговата администрация финансист (и американски гражданин) Джордж Сорос, за когото отдавна се знае, че спонсорира щедро противниците на Буш, вече не може да се радва на свободата, с правото на която се е родил, а е тикнат от Белия дом в затвора “Фолсъм” – където вече и Джони Кеш няма как да му изнесе концерт, защото Джони Кеш, Бог да го прости, е вече покойник - или в някой изправителен лагер, за да полага там “обществено полезен труд”. Като Ходорковски. А можеше да е в изгнание, в родната си Унгария, например, без възможност да стъпи отново на територията на Щатите, както не може да се върне Березовски в Русия.

Представете си, че днес или утре някоя социологическа агенция съобщи – и то напълно достоверно – че този или онзи от кандидатите за президент на Съединените щати най-вероятно ще събере около 75-80% от гласовете. Ако такова нещо се случи, Америка няма да празнува, тя ще започне да се подготвя за нова Американска революция. Тя изначално не понася такива идиотщини.

Представете си, че Вашингтон изведнъж си науми да забрани дейността на руските културни институти и институции на територията на САЩ, както това стори Москва с Британския съвет, например.

Представете си, че президентът Буш събере отрепките-ултраси на два бейзболни, баскетболни или футболни (става дума за американски футбол) отбора и ги превърне в шпиц-отряди, които да пропагандират “Плана на Буш за Америка” и да разпръскват политическите събрания на неговите противници, както Путин стори с мутантите измежду феновете на два футболни (тук вече иде реч за класически футбол) московски отбора, за да се пръкне движението “Наши”.

Представете си, ако можете, че в САЩ е забранено ултралявото и тотално анти-Буш медийно присъствие на симпатичния зевзек Майкъл Мур. Същият, който изкара филм, в който “доказа”, че Белият дом е благословил атентатите от 11 септември.

Не. Не е забранено. Мур, слава Богу, продължава необезпокоен да върши това, което смята че е правилно. Напоследък се включи доста експлозивно като активист-симпатизант и в стачката на синдиката на сценаристите. В момента сигурно горчиво – и отново, за щастие, необезпокоен - ридае, че тази стачка приключи.

Представете си, че бардове като Крис Кристофърсън (който има парче, възхваляващо сандинистите в Никарагуа) или Уили Нелсън (който в много свои песни твърди, че държавата целенасочено мачка честния и обикновен човечец) в САЩ можеха да бъдат забранявани и ограничавани в своите изяви заради песните си. Или убивани, както бяха убити Виктор Цой и Игор Талков - заради песни със същото съдържание, само че изпълнени в Русия и отразяващи руската действителност.

Всичкото това, каквото и да си говорим, никой не може да си го представи.

То просто няма как да се случи, а докато не се случи – моля тези, дето сравняват днешна Русия със САЩ всеки път, когато им се наложи да реагират на обвинения към сегашното положение в Матушката, да преброят до 978 782 340, преди да се изкажат. Докато броят, най вероятно, ще забравят какво са имали предвид.

Защо заглушавате “Гласът на Америка” и “Свобода” (руският вариант на Свободна Европна) , попита преди години президентът Рейгън своя събеседник Горби.

Тогава Горбачов, клетият, отговори, неподготвен като всеки руски политик от Иван Грозни насам, по следния начин: А вие как ще се чувствате, ако ние отворим радиостанция в Куба и започнем да предаваме на английски за САЩ?

Рейгън беше наистина озадачен: Защо в Куба – попита той – кажете къде искате да си поставите предавателите на наша територия…
Жоро Георгиев