- Госпожо Георгиева, прочетох кратката информация за проекта „Следа” и разбрах стремежа на организаторите да се възползват максимално от европейските възможности на присъединяването на България към Европейския съюз. Къде обаче открихте мястото на паметниците на социализма в акта на присъединяване?
- Изкушавате ме да цитирам Вим Вендерс, който казва, че „Европа има душа и тази душа е културата” и тази мисъл, макар и да изглежда малко съзерцателна, всъщност основно тя формира и динамизира нашите намерения. Актът на присъединяване само ни подсказа, че е дошъл моментът да покорим душата на Европа, създавайки и подкрепяйки някакъв общ културен интерес като част от една бъдеща обща култура. И тъй като две от асоциациите организаторки „Аршинеф” и „Имаж-А-Мо”, втората от които е един доста артистичен колектив, включват сред активните си членове личности от френска, белгийска и българска националност, в хода на нашите дискусии решихме, че влизането на България в Европейския съюз е добър повод да открием дебат в европейски мащаб.

- Не е ли твърде амбициозна такава цел?
- Да, но надеждата ни беше в силите, които можем да черпим от собствените си възможности за споделяне. Става дума за искрено споделяне с хората на Европа на всичко, което имаме, включително и близкото ни минало, неговите специфики, неговите добри потенциали, а също и останките на неговата паметникова култура.

- Ако разбирам правилно, вие сте решили в рамките на своя проект не само да избършете праха от 45-годишната монументална история на нашата държава от времето на социализма, но и да я направите част от една бъдеща обща европейска история.
- Може и така да се каже. Но трябва и да се прибави, че проектът „Следа” намери своето място в един доста по-сложен европейски контекст, белязан от доста ускореното разширяване на ЕС до двайсет и седем страни, от надигането на националистични чувства в по-голямата част от европейските страни, от колебанията на различни страни да приемат Договора за европейска конституция. Това, както сам виждате, формира у нас – все по-многобройните европейци – едно трудно за дефиниране желание не просто да бъдем членове на такъв важен съюз от световен мащаб, но и да запазим в битието си всички особености на националната или регионалната ни идентичност. В този именно контекст е и отговорът на въпроса Ви – да, опознаването на всяко културно наследство поотделно като европейско културно наследство, това е пътят за възстановяване на връзката между нашите накъсани, неизвестни и следователно твърде непознати истории. Защото именно смесицата от междукултурни течения, които се пресичат на нашия континент, създава чрез своята сложност чувството за принадлежност към една европейска общност.

- Това ли е основната цел на вашия проект? Да съхраните българското културно наследство?
- Не само. Целта на проекта „Следа” е да очертае, да създаде, да изработи качествен, почти стереоскопски мемориален пейзаж от определени места в нашата държава и по причини, които току-що изразих, да ги въведе в схемата на европейските измерения. Защото днес паметните обекти са не само национални символи, твърде често те сами излизат извън границите на страната, ние само ще им помогнем да се включат подобаващо в общия пейзаж на новоразширена Европа. Те са, както се изрази Мари Льорийо от Канада, те са като движеща сила, позволяваща да се пренесе в бъдещето съвременната интерпретация на събитията и ролята на индивидите. Накрая тя добавя доста точно и без никакъв упрек, че „в своята същност те въплъщават идеологията на обществото, което ги е създало.”

- Да се върнем на нашите паметници. Би ли могъл новият поглед, който проект „Следа” отправя върху паметниците от една отминала епоха, да ги превърне в нови, неконюнктурни градски фрагменти за пресъздаване или там, където те отсъстват – в обществени пространства с ново предназначение?
- Интересен въпрос. Ние констатирахме, че обществените пространства, белязани от предишните идеологии, днес страдат от липса на нова идентичност и дори от нова функция най-вече защото монументализираните обекти са били замислени и са представлявали изцяло изградени пейзажни композиции. Тук обаче става въпрос за построени пространствени единици, заемащи място в урбанизираните пространства и структурирани от тях съобразно определена идеологическа основа – било то в сърцето на града, или в неговата периферия. Ето защо нерядко и с течение на времето тези монументи са придобивали статут на градска забележителност, те са бележели и са ориентирали еволюцията на градската среда в течение на повече от четиридесет години. В много от българските градове те са функционирали като символни и физически жалони, замислени като точки на обединяване в идеологически смисъл. Бидейки обаче визуално и пространствено ориентирани, тяхната функция през годините е еволюирала в нещо като акупунктурни полюси за градското тяло, групирайки и разпръсквайки многобройни енергии.

- Това – тогава, а сега?
- Днес, две десетилетия след падането на комунизма, България вижда как градовете й се променят с една постоянна скорост. Нови действащи лица, носители на нови ценности се появяват, люшкайки се между паметната обсебеност и амнезията, между разрушението и френетичното застрояване. Значителен брой паметници от миналото бяха свалени от техните постаменти, оставяйки огромни, трудно определими празноти, които пречат на града да намери своите отличителни белези. Други все още са тук, като призраци от едно близко минало, което хората биха искали да забравят – следи в градското пространство, станали почти безплътни...

- Като стана дума, имате ли пълна представа какво е останало днес от тези обекти и предполагате ли как ще изглеждат те утре?
- Имаме пълна представа. Но веднага трябва да добавя, че и нашата представа е в движение, тъй като новата епоха на българските градове е белязана от нова логика на управление, от нови критерии на застрояване и ползване на градските пространства. В резултат на тази нова динамика символиката като такава се предефинира, засилената приватизация на земята превърна поземлената собственост във финансова единица, градът се застроява все по-гъсто в ущърб на общественото пространство. Поради привилегированото си положение (в центъра на града или в забележителна естествена среда) или поради значителните си размери, днес тези паметни места са силно желани заради финансовата стойност на парцела, който обитават. Отвьд бурния им монетен еквивалент, те представляват сьщо и един ценен потенциал на обществено пространство, за контакти и „гльтка на въздух”, срещан все по-рядко в днешния град.

- Тези нови урбанистични дадености как се конструират като задача във вашия проект?
- По доста естествен начин. Проектът „Следа” включва в една мрежа архитекти, пейзажисти, хора на изкуството, географи, философи, социолози, историци, културолози. Сблъсъкът и допълването на техните компетенции позволяват аналитично разглеждане и пълно освобождаване на съзнанието от еднозначния прочит на фактите. Особено сега, когато силно разстроената през последните две десетилетия политическа, икономическа и социална среда затруднява разглеждането на културното наследство и планирането на градската среда. И тъй като отварянето на пазара в България се проявява в градовете чрез едно непрекъснато и неконтролируемо разграбване на обществените пространства и имоти, проектът „Следа” разглежда паметните обекти като потенциални фактори на развитието на един овладян урбанизъм, независимо от историческото и символичното им значение. В този смисъл, като споменах, присъствието им определено е възможност за градовете да възстановят местата за отдих, да предложат на жителите и посетителите си едно щедро обществено градско пространство и това може би е най-интересната част от нашия проект.

- Казахте, че колективът на „Имаж-А-Мо” е артистичен колектив, Къде е мястото на неговия артистизъм в проекта „Следа”?
- О, „Имаж-А-Мо” е мултидисциплинарен колектив. Той е съставен от пластици, поет, вокален изпълнител и звуков инженер, тук в България търсим и намираме хора на изкуството, с които формираме работни групи за представяне на временни инсталации, прожекции, проектът включва още доста изненадващи артистични реализации.

- А паметта? Къде е нейното място в проектите на вашата шумна артистична група?
- Темата за паметта интересува не само „Имаж-А-Мо”, но и асоциация „Аршинеф”, която пък е съставена предимно от млади архитекти, урбанист и озеленител. Всъщност паметта е ключова дума, тя обединява всички съорганизатори на проекта и за всички нас тя е важна главно поради това, което паметта донася на бъдещето, а не поради носталгични причини. Организатори и участници са наострили своите сетива за всяка следа от миналото, която днес прилича на извор на вдъхновение или на извор на нов живот, готови са да инвестират и да се вслушват в пространствата на паметта, в това, което те излъчват, да черпят от тяхната материя, от тяхната светлина, от тяхната история и дори от днешното им състояние. Например според случая, пък и според избраните пространства, колективът представя мултипрожекции на открито, директно върху стените на различни паметници. Прожектираните образи, звукът и гласът позволяват на зрителя по-богато възприемане на пространството, припомнят му вчерашния ден, предлагат му заедно да опитат да потърсят мястото на изоставените монументи в днешното ежедневие и в бъдеще време.

- Хм... Какво друго ново, непознато и необичайно има във вашия проект?
- Има много необичаен труд, много проучване, подготовка... Две от местата, на които най-добре ще проличат резултатите от нашите усилия, са семинарите, които подготвяме – единия ще проведем на 10 октомври в Париж с участието на авторитетни лектори, поканили сме философи, социолози, архитекти, културолози, те ще дойдат от различни страни и уверявам Ви, наистина ще се получи сериозен международен културен продукт. Друг семинар, може би още по-интересен, ще проведем на 24 октомври в София, там също ще има авторитетни лектори, специалисти в различни области, на които разчитаме да подхранват по интересен начин дебатите за един цялостен урбанистичен, философски, културен и социален аспект на паметните места от комунистическата епоха. По-късно този аспект ще ни позволи да потърсим паралели между различни аналогични ситуации в Европа, за да се избегне тясно националната логика.

- Какво очаквате от един толкова сложно структуриран аспект?
- Това преди всичко ще ни помогне, ако например тръгнем от някое конкретно паметно място от комунистическата епоха, днес да поставим началото на обща работа на Франция и България върху мнемоничното измерение на европейските пейзажи. Чрез тази проблематика ние очакваме да събудим по-широк дебат и да утвърдим вектор на общуване между двете страни, тъй като в дългосрочен план проектът „Следа” не е замислен като краен продукт с количествени следствия и резултати. Той има амбицията да играе ролята на катализатор на новите национални и интернационални социокултурни процеси на познаване и признаване на нашите пейзажи и истории, които споделяме днес и които ще обогатяваме заедно по-нататък.

- Желая успех на Вас, на проекта „Следа”, на неговите организатори и на всички участници, хора, групи и държави. Благодаря Ви за разговора.
- Благодаря Ви и аз.
Разговора води Николай Савов

Преди няколко дни във фоайето на Регионалната библиотека „Пенчо Славейков” беше открита една необичайна изложба. Оглеждайки я, аз доста се зачудих дали допреди десетина години някой би помислил, че всички ония паметници, които четири десетилетия изграждахме, без да знаем защо и неотдавна съборихме без отново да знаем защо, та кой би помислил, че техните останки ще ни накарат да се замислим? Че ще гледаме с нови очи фотографии на драматичен бронзов армейски ботуш, нагазил в отпадъци и строшени бутилки или ще се взираме внимателно в изсечените със замах каменни скулптури, втренчили безизразни очи в пустинята от боклуци и немара? Никой. А някой от нас предполагал ли е, че ще доживее да види апокалиптичната разруха на градения като партийно бижу Дом навръх връх Бузлуджа? Или че ще погледне облизо и без никакъв респект втренчените бетонни очи на съветските войници, скрити под бетонните си каски на Турна тепе в Парка-паметник на Съветската армия във Варна... И човек се пита кой и защо вади на показ тази част от нашата памет, дали и какво пропусна нашето съзнание през тези двайсетина години, защо усещаме изненада, удивление и непознати въпроси, когато усетим нов поглед върху нашите паметници. Това непознато удивление ме накара да потърся организаторите на изложбата, да се възползвам от тяхната любезност и да задам своите въпроси на г-жа Нели Георгиева – съорганизатор на международен проект, взрян в тъмната част на нашата памет, забравена от нас, но не и от света.